— Дотук, голямото изнасяне на съкровищата от библиотеката е само теория — каза той. — Не съм чул нищо, което да доказва, че те наистина са били тайно и мистериозно измъкнати.
— Руфин потвърждава това по-нататък.
Пит погледна нетърпеливо към археолога, седна отново и зачака.
— На следващата плочка Руфин споменава за някакви дребни поправки по кораба, разказва пристанищни клюки и описва как изглежда Картаго Нова, днешна Картагена в Испания, през погледа на туриста. Странно, но той повече не изразява опасения за предстоящото пътуване. Дори е пропуснал да отбележи датата, на която флотилията е напуснала пристанището.
Днес отплувахме към голямото море. По-бързите кораби влачат по-бавните. Не мога да продължа да пиша. Войниците ни наблюдават. Има строга заповед от Юний Венатор, че за пътешествието не трябва да има никакви писмени данни.
— Точно когато наредихме мозайката околовръст — промърмори Пит — се оказва, че централната част липсва.
— Трябва да има още — настоя Лили. — Знам, че преписвах и след тази част от дневника.
— Точно така — потвърди Редфърн, който подреждаше страниците. — Руфин подхваща разказа си единадесет месеца по-късно.
Вече мога спокойно да опиша нашето убийствено пътешествие, без да се страхувам, че ще бъда наказан. Венатор и неговата малка армия от роби, Север и неговите легионери, екипажите на останалите кораби, всички те бяха избити от варварите, а флотилията опожарена. „Серапис“ успя да се измъкне, защото моят страх от Венатор ме направи предпазлив.
Разбрах откъде идва и какво представлява товарът на флотилията. Знам и мястото в хълмовете, където е скрит. Тайни като тези трябва да се пазят от обикновените хорица. Подозирах, че Венатор и Север имаха намерение да убият всички ни, с изключение на няколко от техните доверени войници и екипажа на един от корабите, за да могат да се завърнат у дома.
Боях се за живота на моята щерка, затова раздадох оръжие на екипажа и им наредих да не се отдалечават от кораба, за да можем да потеглим при първите признаци на коварно предателство. Но варварите връхлетяха първи и избиха робите на Венатор и легиона на Север. Охраната на корабите загина по време на битката и ние срязахме въжетата и се отдалечихме от брега. Венатор се опита да се спаси, като се хвърли във водата. Той викаше за помощ, но аз не можех да изложа на опасност живота на Хипатия и на екипажа, за да го спася и не пожелах да обърна кораба назад. Да сторя това срещу течението щеше да е равносилно на самоубийство.
Редфърн прекъсна за малко превода, преди да продължи.
— Тук Руфин се отклонява и се връща назад, към отплуването на флотилията от Картагена.
Пътуването от Хиспания до нашето окончателно местоназначение в непознатата земя продължи петдесет и осем дни. Времето беше благоприятно, с попътни ветрове. За този късмет „Серапис“ поиска жертви. Двама души от екипажа умряха от непозната за мен болест.
— Сигурно има предвид скорбут — каза Лили.
— Древните мореплаватели рядко са плавали повече от една-две седмици, без да слязат на сушата — поясни Пит. — Скорбутът е станал нещо обичайно едва по време на продължителните пътешествия на испанците. Причините за смъртта им биха могли да бъдат най-различни.
Лили кимна към Редфърн.
— Извинявай, че те прекъснах. Продължавай, моля те.
За първи път слязохме на брега на голям остров, населен с варвари, които приличаха на скити, но с по-тъмна кожа. Те се оказаха приятелски настроени и с готовност помогнаха на флотилията да попълни запасите си от храна и вода за пиене.
Забелязахме и други острови, но флагманският кораб продължи напред, без да спира. Само Венатор знаеше къде флотилията щеше да хвърли котва. Най-сетне забелязахме пуст и гол бряг и наближихме широкото устие на някаква река. Изчакахме в морето пет дни и пет нощи, докато вятърът стане попътен. След това потеглихме нагоре по реката, като от време на време се налагаше да гребем, докато най-после стигнахме до хълмовете на Рим.
— Хълмовете на Рим? — повтори недоумяващо Лили. — Това е неочакван обрат.
— Сигурно го е използвал като сравнение — каза Пит.
— Трудна за разгадаване гатанка — призна Редфърн.