— Амфорите, които сте открили на дъното отвъд фиорда.
Редфърн замълча, кимайки към Пит. После продължи да чете.
Малко след като бяхме изтласкани в този продълговат залив, успяхме да изтеглим кораба на брега и в продължение на два дни и две нощи спахме като мъртви.
Бог Серапис не е благосклонен към нас. Настъпи зима и лед скова кораба. Нямаме друг избор, освен да посрещнем храбро зимата и да преживеем, докато дните станат по-топли. От другата страна на залива има варварско селище. Установихме, че са готови да търгуват с нас. Разменяме с тях различни неща за храна. Тъй като нямат никаква представа за стойността им, те използват нашите златни монети за украшения. Показаха ни как да се топлим, като горим мас от някаква гигантска риба. Стомасите ни са пълни и мисля, че ще оцелеем.
Сега, когато разполагам с доста свободно време, всеки ден ще драсвам по някоя и друга дума. Тук ще се опитам да си припомня количеството и вида на предметите, които робите на Венатор разтовариха от трюма на „Серапис“, докато незабелязан ги наблюдавах от камбуза и броях внимателно. При вида на големия предмет, всички паднаха благоговейно на колене.
— Какво иска да каже? — попита Лили.
— Търпение — каза Редфърн. — Слушай.
Триста и двадесет медни цилиндъра, надписани „Геоложки карти“. Шестдесет и три големи гоблена. Те бяха увити около великолепния саркофаг на Александър от кристал и злато. Коленете ми се разтрепериха. Виждах лицето му през…
— Руфин не е написал нищо повече. — В гласа на Редфърн се долавяше съжаление. — Не е довършил изречението. Последната плочка представлява общ чертеж на бреговата линия и течението на реката.
— Изчезналият саркофаг на Александър Велики — едва чуто прошепна Лили. — Възможно ли е още да лежи погребан някъде, в някоя пещера?
— Заедно със съкровищата от Александрийската библиотека? — допълни Редфърн въпроса на Лили. — Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме.
Реакцията на Пит беше коренно различна. В нея се четеше пълна увереност.
— Надеждата е за зрителите. Мисля, че ще мога да открия вашите антики за тридесет… нека бъдат двадесет дни.
Лили и Редфърн разтвориха широко очи. В погледите, които отправиха към Пит, се четеше съмнение, с което обикновено се гледа на някой политик, който обещава да намали данъците. Те категорично отказваха да му повярват.
А би трябвало.
— Това, което каза, звучи доста самонадеяно — каза Лили.
В блесналите зелени очи на Пит се четеше пълна увереност.
— Дайте да видим картата.
Редфърн му подаде копието, което Лили беше направила, а после уголемила. Нямаше кой знае какво за гледане, като се изключеше поредицата от криволичещи линии.
— Почти нищо не може да се разбере — каза той. — Руфин не е обозначил нищо.
— Ще свърши работа. — Тонът на Пит беше сдържан и невъзмутим. — Достатъчно, за да ни отведе точно където трябва.
Беше четири часът сутринта, когато Пит се събуди. Той машинално се обърна на другата страна и се приготви отново да заспи, но в просъница осъзна, че някой беше запалил лампата и нещо му говореше.
— Съжалявам, друже налага се да станеш, без да се помайваш.
Замаян, Пит присви очи и съзря сериозното лице на капитан Найт.
— Какво става?
— Заповеди отгоре. Трябва незабавно да тръгнеш за Вашингтон.
— Те казаха ли защо?
— Те — това е Пентагонът и, не, те не ме удостоиха с обяснение.
Пит седна и спусна босите си крака на пода.
— Надявах се да остана тук още малко и да наблюдавам как вървят разкопките.
— Нямаш късмет — каза Найт. — Ти, Джордино и доктор Шарп трябва до един час да сте на път.
— Лили? — Пит стана и се отправи към тоалетната. — Разбирам желанието на тузарите да ни разпитат с Джордино за съветската подводница, но защо ще се интересуват от Лили?
— Комитетът на началник-щабовете не споделя намеренията си с простосмъртните крепостни. — Найт се усмихна кисело. — Нямам представа.
— Ами транспортът?
— По същия начин, по който Редфърн дойде. С хеликоптер до ескимоското селище и метеорологичната станция, със самолет на флота до Исландия, където ще се прехвърлите на бомбардировач Б-52 на Военновъздушните сили, който се връща в Щатите за основен ремонт.