— Няма да я бъде тая — измърмори Пит с четка за зъби в уста. — Ако искат да разчитат на пълно и безрезервно съдействие от моя страна, или ще осигурят частен реактивен самолет, или няма да мръдна оттук.
— Доста си навирил нос в този ранен час.
— Когато ме изритат от леглото по тъмно, не изпитвам никакви угризения да заявя на началник-щабовете да си го наврат между хемороидите.
— Отиде ми следващото повишение — изпъшка Найт. — Виновен в съучастие.
— Дръж се за мен и ще стигнеш до флотски адмирал.
— Как не.
Пит почука с четката по главата си.
— Осени ме гениална идея. Изпрати незабавно съобщение. Кажи, че ще ги пресрещнем по средата на пътя. Джордино и аз ще тръгнем с хеликоптера на НЮМА към военновъздушната база в Туле. Те могат да осигурят правителствен самолет, който да ни хвърли до столицата.
— Все едно да дразниш доберман, когато се храни.
Пит разпери ръце.
— Защо никой тук не се отнася сериозно към моите градивни предложения?
22
Канторите и административните учреждения във Вашингтон приключваха работа след един ослепително ясен ден. Прохладното есенно време правеше въздуха прозрачен, а лъчите на залязващото слънце хвърляха златисти отблясъци върху белия гранит на правителствените здания и му придаваха вид на позлатен порцелан. Небето беше осеяно с бели топчести облаци, които изглеждаха толкова плътни, сякаш реактивният пътнически самолет „Гълфстрийм IV“ можеше спокойно да кацне върху тях.
Самолетът беше предназначен да носи на борда си деветнадесет пътника, но Пит, Джордино и Лили се разполагаха сами в пътническия салон. Джордино беше заспал веднага, още преди колесниците на самолета да се отлепят от пистата на американската военновъздушна база в Туле и все още продължаваше да спи. Лили ту задрямваше, ту се пробуждаше и се зачиташе в „Прагът“ на Марлис Милхайзер.
Пит остана буден, потънал в мисли, като от време на време записваше нещо в малка тетрадка. Той се извърна и се загледа през илюминатора в потока от автомобили, поели към дома, които бавно си проправяха път през центъра на столицата.
Мислите му се върнаха към замръзналия екипаж на „Серапис“, към неговия шкипер Руфин и дъщеря му Хипатия. Пит съжаляваше, че очите му не бяха успели да съзрат момичето в тъмнината на трюма, въпреки че видеокамерата я беше уловила съвсем ясно, с ръце, обгърнали малко кученце с дълга козина.
Гронквист почти се беше разплакал, когато я описваше. Пит се чудеше дали, в края на краищата, тя нямаше да се озове в някой музей, като замръзнал експонат, който безкрайните опашки от любопитни щяха да оглеждат, притихнали от удивление.
Вперил поглед надолу, към търговския център на Вашингтон, докато „Гълфстрийм“-ът кръжеше и се готвеше да подходи за кацане, Пит се отърси от мислите си за „Серапис“ и се съсредоточи върху издирването на съкровищата на Александрийската библиотека. Беше му ясно какво точно трябваше да направи. Единственото нещо в плана, което не му се нравеше, беше, че трябваше да заложи всичко на една карта. Налагаше му се при търсенето изцяло да се осланя на няколко линии, грубо надраскани върху восък от премръзналата ръка на умиращ човек. Законът на Мърфи — това, което може да се обърка, неминуемо ще се обърка — вече беше започнал да издига пред него барикади.
Твърде възможно беше линиите на картата да не отговарят на нито едно известно от географията място. Причините за това можеха да бъдат най-различни: деформация на восъка поради резките промени на температурата при първоначалното му замръзване на борда на „Серапис“ и последвалото размразяване на борда на „Поулър Иксплорър“; грешка, допусната от Руфин при омащабяването и погрешно нанасяне на извивките и чупките на бреговата линия и реката; или в най-лошия, но най-вероятен случай — големи промени в релефа на местността, дължащи се на натрупване на земна маса или ерозия, на земетресения или драстични промени в климата по време на изминалите хиляда и шестстотин години. Коритото на нито една река в света не би могло да се запази непроменено в продължение на цяло хилядолетие.
Пит усещаше възбуждащия мирис на предизвикателството. За хората с неспокоен, вечно търсещ дух, този мирис е съвсем осезаем. Той е нещо средно между излъчването на жена, изпаднала в любовна възбуда и уханието на прясно окосена трева след дъжд. За Пит вълнението, което преследването на целта будеше у него, беше не по-малко от онова, предизвикано от постигането на самия успех. И все пак, след като наистина постигнеше онова, което изглеждаше почти недостижимо, той винаги чувстваше някаква празнота в себе си.