Човекът, който беше открил колата на Пит оставена на съхранение в един стар гараж, скрита под трупани в продължение на четиридесет години непотребни вещи и който я беше възстановил от една смачкана стара бричка, беше горд от работата, която беше свършил с двете си ръце. Робърт Есбънсън, висок мъж с лице на палавник и прозрачносини очи, забърса нежно за последен път капака и връчи ключовете на Пит.
— Криво ми е, че вече няма да го виждам.
— Свършил си забележителна работа — каза Пит.
— В къщи ли се каниш да го транспортираш?
— Все още не. Искам да го покарам няколко дни.
Есбънсън кимна.
— Добре, почакай да регулирам карбуратора и разпределителя за тукашната хиляда и петстотин метрова надморска височина. После, когато го върнеш в работилницата, ще го огледам внимателно за последен път и ще уредя някоя транспортна компания да го извози до Вашингтон.
— Мога ли да се повозя в него? — горяща от нетърпение попита Лили.
— Чак до Брекънридж — отвърна Пит. Той се обърна към Джордино. — Ще дойдеш ли с нас, Ал?
— Защо не? Можем да оставим колата, която наехме, отвън на паркинга.
Те прехвърлиха багажа си и след десет минути Пит вече завиваше с „Корда“ по междущатска магистрала 70, като насочи дългата предница към склоновете, които водеха в покритите със сняг Скалисти планини. Лили и Ал седяха на топло в луксозното купе за пътници, отделени от Пит с преграден прозорец. Той не беше разгънал сгъваемия покрив, който предпазваше мястото на шофьора и седеше на открито, топло облечен с дебел кожух от овча кожа, наслаждавайки се на студения въздух, който брулеше лицето му.
В момента цялото му внимание беше насочено към управлението на автомобила. Той внимателно следеше приборите, за да се увери, че шестдесетгодишният автомобил се държи както трябва. Караше в дясното платно, като оставяше колите по пътя, чийто шофьори зяпаха изненадано към тях, да го изпреварват.
Зад волана Пит беше обхванат от въодушевление и задоволство, вслушваше се в равномерно пърпорещия осемцилиндров двигател и тихия звук, който долиташе от ауспуха. Имаше чувството, че управлява живо същество.
Ако имаше и най-малка представа към какви неприятности се беше устремил, щеше веднага да завие обратно и да се насочи право към Денвър.
Когато кордът навлезе в легендарния миньорски град в Колорадо, който се беше превърнал в зимен курорт, над континенталния вододел вече беше притъмняло. Пит подкара по главната улица, от двете страни на която се издигаха стари постройки, съхранили историческата атмосфера на Запада. Тротоарите гъмжаха от хора, които прииждаха от склоновете, преметнали през рамо ски и щеки.
Пит паркира близо до входа на хотел „Брекънридж“. Той попълни регистъра и получи от служителя на рецепцията записите на две телефонни обаждания за него. Прочете листчетата и ги пъхна в джоба си.
— От доктор Ротбърг? — попита Лили.
— Да, кани ни на вечеря в своя апартамент. Намира се от другата страна на улицата, точно срещу хотела.
— В колко часа? — заинтересува се Джордино.
— В седем и половина.
Лили погледна часовника си.
— Имам на разположение само четиридесет минути да взема душ и да се погрижа за косата си. По-добре да не губя време.
Пит й подаде ключа за стаята.
— Ти си в номер двадесет и едно. Аз и Ал имаме стаи, разположени отляво и отдясно на твоята.
Щом Лили се запъти към асансьора, следвана от портиера, Пит подкани с жест Джордино към дневния бар. Той изчака сервитьорката да вземе поръчката им и сложи второто съобщение на масата.
Джордино тихо го прочете на глас.
— „Твоят проект за библиотеката от първостепенна важност. Крайно наложително да откриеш постоянния адрес на Алекс в следващите четири дни. Успех! Татко.“ — Той вдигна поглед в който се четеше пълно объркване. — Правилно ли разбирам? Имаме само четири дни, за да определим точното място?
Пит потвърди с кимване.
— Между редовете се прокрадва паника. Надушвам някакво брожение сред правителствените кръгове във Вашингтон.
— Все едно да ни възложат да открием универсално лекарство за херпес, СПИН и младежки пъпки — възнегодува Джордино. — Можем да забравим за ски ваканцията.
— Оставаме — решително отсече Пит. — Не можем да сторим нищо, докато Йегър не получи някакъв резултат. — Пит стана от стола. — И като говорим за Йегър, няма да е зле да му се обадя.