— Ще споделите ли с нас предположенията си за това, къде Венатор би могъл да скрие тези произведения? — попита Пит.
Ротбърг помълча замислен. Най-сетне тихо каза:
— Юний Венатор е бил необикновен човек. Той е следвал свой собствен път. Имал е достъп до огромна планина от знания. Сигурно е планирал маршрута си по всички правила на науката, като е оставил на случайността единствено нещата, които не би могъл да предвиди. И определено е свършил добра работа, като се вземе предвид това, че реликвите са останали скрити цели шестнадесет века. — Ротбърг разпери безпомощно ръце. — Нямам никаква представа. Венатор е човек, който трудно би могъл да бъде надхитрен.
— Сигурно имате някаква идея — продължи да упорства Пит.
Дълго време Ротбърг замислено гледа играта на пламъците в огнището.
— Всичко, което мога да кажа, е, че скривалището, избрано от Венатор е на такова място, където никому не би дошло на ум да търси.
27
Часовникът на Исмаил показваше седем часа и петдесет и осем минути. Той залегна зад малък сребрист смърч и надзърна към вилата. Над един от двата комина се виеше дим от камината, а от отдушниците на парното отопление излизаше пара. Той знаеше, че Камил става рано и е добра готвачка. Правилно предположи, че тя вече е будна и приготвя закуска за хората, които я охраняваха.
Той беше дете на пустинята и не беше свикнал с вледеняващия студ, който го сковаваше. Искаше му се да се изправи, да размаха ръце и да потропа с крака. Пръстите на краката му го боляха, а пръстите на ръцете му бяха започнали да се вкочаняват в ръкавиците. Силната болка, която студът му причиняваше, изпълваше цялото му съзнание и забавяше реакциите му. Неусетно го обзе страх, страх, че може да провали цялата операция и да умре напразно.
На Исмаил му липсваше опит и това започваше да личи. В решаващата фаза на операцията той изпитваше несигурност. Изведнъж се запита дали омразните американски свини не бяха научили по някакъв начин или пък подозираха за неговото присъствие.
Седем и петдесет и девет. Той хвърли поглед към микробуса, спрян точно при разклонението на пътя. Хората от охраната в топлата вила сменяха колегите си, сгушени в микробуса, на всеки четири часа. Двамата сменници всеки момент щяха да излязат и да изминат стоте метра, които деляха вилата от микробуса.
Исмаил насочи вниманието си към пазача, който обикаляше из двора по добре утъпкана пътека в снега. Той приближаваше към дървото, зад което се беше скрил. При всяко негово издишване от устата му излизаха облаци пара. Очите му зорко оглеждаха наоколо за признаци на нещо необичайно.
Еднообразието и острият студ не бяха намалили бдителността на агента от секретните служби. Погледът му обхождаше целия район напред-назад, като радар. Оставаше по-малко от минута, преди да забележи следите от стъпките на Исмаил в снега.
Исмаил изруга тихо под нос и се притисна още по-плътно към покритата със сняг земя. Знаеше, че е страшно уязвим. Боровите иглички, които го скриваха от чужди погледи, не можеха да спрат куршуми.
Осем нула нула. Почти на минутата предната врата на вилата се отвори и двама мъже излязоха навън. Носеха вълнени скиорски шапки и ватирани грейки. Те машинално оглеждаха снежния пейзаж, докато вървяха по пътя и тихо разговаряха.
Планът на Исмаил беше да изчака смяната да стигне до микробуса и да убие четиримата агенти от охраната наведнъж. Но той не беше преценил добре действията си и беше заел позиция твърде рано. Двамата мъже бяха изминали не повече от петдесет метра по пътя, когато агентът, който обхождаше вилата, забеляза стъпките на Исмаил.
Той спря и вдигна предавателя към устата си. Думите му бяха прекъснати от поредица силни гърмежи от автомата „Хеклер & Кох МР5“ на Исмаил.
Началото на неговия недообмислен план беше лошо. Един професионалист би застрелял пазача с единичен изстрел между очите от полуавтоматична пушка със заглушител. Исмаил надупчи грейката на пазача в областта на гърдите с десет куршума; поне още двадесет се изсипаха в гората зад него.
Като обезумял, един от арабите започна да мята гранати към микробуса, а друг започна да стреля по страничните му врати. Повечето терористи не бяха в състояние да проведат майсторски подготвено нападение. Детайлното обмисляне им беше толкова чуждо, колкото и течният сапун. Спаси ги само щастливата случайност. Една от гранатите успя да разбие предното стъкло и избухна със силен гръм. Последвалата експлозия нямаше нищо общо със специалните ефекти, показвани по филмите. Резервоарът за гориво не избухна и не се превърна в огнено кълбо. Каросерията на микробуса се изду и се пръсна, като че ли бомбирал компот от череши беше избухнал в консервна кутия.