— Хората на местния шериф пристигат — бързо изрече той. — Веднага щом терористите насочат огъня си към тях, ще се опитаме да се измъкнем, преди да се опечем.
Хала успя само да кимне. Тя едва го чуваше. Тъпанчетата на ушите я боляха от оглушителния тътен на гранатите. Очите й бяха насълзени и тя притисна към носа и устата си кърпичка, за да се предпази от миризмата на гъстата завеса от дим.
Исмаил лежеше отвън проснат по корем и стискаше здраво своя автомат „Хеклер & Кох“, разкъсван от колебание. Вилата бързо се беше превърнала в горяща факла, през прозорците й излизаха пламъци и кълба дим. Ако вътре все още имаше живи хора, те трябваше да се опитат да се измъкнат в следващите няколко секунди, иначе щяха да загинат.
Но Исмаил не разполагаше с време. През дърветата вече се виждаха червените и сини сигнални лампи на една от колите на шерифската служба, която се носеше по шосето.
От групата му, която в началото наброяваше дванадесет души, бяха останали седем, заедно с него. Ако имаше ранени, те трябваше да бъдат доубити, вместо да попаднат в ръцете на служителите от американското разузнаване, които щяха да ги разпитват. Той извика на хората си да се изтеглят от вилата и те бързо се отправиха към разклонението, което извеждаше на шосето.
Първата кола с пълномощници на шерифа, която пристигна, занесе и спря, като блокира пътя към вилата. Докато единият докладваше по радиостанцията, неговият партньор предпазливо отвори вратата и с револвер в ръка внимателно огледа микробуса и горящата вила. Те трябваше само да наблюдават, докладват и чакат за подкрепления.
При сблъсъци с въоръжени и опасни престъпници това беше разумна тактика. За нещастие тя беше неприложима, когато се касаеше за малка армия от добре окопали се терористи, които откриха унищожителен огън, направиха колата на решето и убиха двамата пълномощници, без да им дадат възможност да реагират.
По сигнал на един от агентите, който надничаше иззад прозореца, Хала бе повдигната и безцеремонно хвърлена вън на земята. Хората от секретните служби я последваха, сграбчиха я бързо за ръцете и като се препъваха и залитаха в снега, се затичаха напряко към шосето.
Едва бяха успели да изминат тридесетина крачки, когато един от хората на Исмаил ги забеляза и нададе предупредителен вик. Към дърветата се посипаха изстрели и около оцелелите бегълци започнаха да падат клонки. Единият от агентите внезапно разпери ръце нагоре, като че ли искаше да сграбчи небето, направи олюлявайки се няколко крачки и падна по лице в снега.
— Искат да ни отрежат пъти към шосето — извика другият агент. — Вие се опитайте да се доберете до него. Аз ще остана тук и ще ги задържа.
Хала понечи да каже нещо, но агентът рязко я завъртя и грубо я тласна напред към пътя.
— Бягайте, дявол да го вземе, бягайте! — изкрещя той.
Но видя, че вече е твърде късно. Всяка надежда за бягство беше напразна. Те бяха поели в погрешна посока, право към две лимузини „Мерцедес-Бенц“, спрени в гората край пътя. Смаян, той осъзна, че това са колите на терористите. Нямаше никакъв избор. Ако не успееше да ги спре, би могъл поне да ги задържи достатъчно дълго, за да може Хала да спре някоя попътна кола. В самоубийствен опит, агентът се спусна към арабите, без да сваля пръста си от спусъка на своя „Узи“, като крещеше всички възможни сквернословия, които беше научил през живота си.
За момент Исмаил и неговите хора се вцепениха при вида на мъжа, който приличаше на развилнял се демон. Колебанието им продължи цели две секунди, преди да се съвземат и да обсипят храбрия агент от секретните служби с куршуми от дълги откоси, които го повалиха в движение.
Но не и преди той да убие трима от тях.
Хала също видя колите. Тя видя и терористите, които се втурнаха към тях. Зад себе си чу оглушителния залп. Като се давеше и дишаше тежко, с обгорели дрехи и опърлена коса, тя успя със залитане да премине през плитък ров, преди да се строполи върху твърдата земя.
Повдигна леко глава и откри, че се взира в черен асфалт. Тя се изправи и се затича, като си даваше сметка, че само отлага неизбежното, съзнавайки с ужасна яснота, че само след няколко минути ще лежи мъртва.
28
Кордът се носеше величествено по шосето, а лъчите на утринното слънце проблясваха по лъскавия хром и новата боя. Скиорите, които се бяха запътили към лифтовете, махаха с ръка на елегантния шестдесетгодишен класически автомобил, който ги подминаваше. Джордино дремеше на задната седалка в закритото купе, а Лили беше седнала отпред, на открито, до Пит.