— Чакай малко, ти си с Олаф? — Хана затвори здраво очи, припомняйки си смущаващата си среща с Ариа и някакъв брадат тип, които се натискаха в задната уличка. Той изглеждаше абсолютно безобиден, но Ариа вече си имаше приятел.
— Точно така. — Ченгетата отвориха вратата. И шестимата връхлетяха в къщата като щурмоваци. Ариа стисна здраво телефона си. — И двамата влязохме вътре, за да намерим картината. Не вярвах, че ще… но тя си беше там. След това всичките аларми се включиха… Аз излязох. Сега ченгетата са вътре. Те имат пистолети, Хана. Олаф все още е в къщата. Искам да дойдеш и да ни измъкнеш през някоя от задните улички — ние ще минем напряко през гората и ще те намерим. Просто няма как да си тръгнем с джипа на Олаф при всичките тези ченгета наоколо.
— Те виждат ли те в този момент?
— Не, намирам се зад къщата, в гората.
— Боже, Ариа, защо изобщо си останала там? — извика Хана. — Бягай!
Ариа погледна към задната врата.
— Но Олаф е все още вътре.
— Ариа, какво ти пука? — изписка Хана. — Та ти едва го познаваш! Махай се оттам, веднага! Аз ще дойда с мотопеда. Кажи ми името на улицата, на която ще излезеш, след като минеш през гората, чу ли?
Последва продължителна пауза. Ариа гледаше като хипнотизирана примигващите полицейски светлини. Тя прецени големината на гората зад имението. След това отново погледна към къщата. Все още нямаше следа от Олаф. И Хана беше права. Тя не го познаваше.
— Добре — рече най-накрая Ариа с разтреперан глас. — Тръгвам.
Тя прекъсна връзката и хукна през гората с разтуптяно сърце. Спъна се в един голям пън, счупи тока на обувката си и лошо си ожули коляното. Прецапа през едно плитко поточе и измокри до половината роклята си. Когато стигна до пътя, вече беше измръзнала до кости и кървеше. Обади се на Хана, каза й на коя улица се намира и се свлече на тротоара, за да я чака. Все още чуваше воя на сирените в далечината. Бяха ли намерили вече Олаф? Беше ли им казал той, че е била с него? Ами ако сега я търсеха?
Тогава забеляза Хана с мотопеда в края на улицата и едва не избухна в радостни сълзи. Двете се прибраха мълчаливо, защото бръмченето на двигателя и воят на вятъра бяха твърде силни, за да може Хана да задава някакви въпроси.
Когато се върнаха в пансиона, те отвориха вратата колкото се може по-тихо. Хана светна лампата в мъничката кухня и погледна ококорено Ариа.
— О, Боже — прошепна тя. — Трябва да те почистим.
Хана избута Ариа в общата баня, изми коленете й и почисти косата й от клечките. През цялото време от очите на Ариа се стичаха сълзи.
— Съжалявам — не спираше да повтаря тя. — Не знам какво ми щукна в главата.
— Сигурна ли си, че полицаите не са те видели? — попита мрачно Хана, увивайки я с голямата кърпа.
Ариа потърка челото си.
— Не мисля. Но не знам какво се е случило с Олаф.
Хана затвори очи.
— Моли се да не им каже, че си била с него. Защото не знам дали ще мога да ти помогна с това, Ариа.
— Той не ми знае фамилията — каза Ариа, остави кърпата върху радиатора и отново излезе в коридора. — Може би всичко ще бъде наред. Но каквото и да правиш, моля те, не казвай…
Когато погледна през рамото на приятелката си, гласът й секна. Ноъл стоеше до задната врата, в подножието на стълбите, облечен със суичър и дънки, макар че те не бяха същите, които бе носил по-рано същата вечер. Челото му беше мокро от пот, както ставаше винаги, когато беше пил, но на лицето му изписано многозначително изражение, което накара стомаха на Ариа да се свие. Какво ли беше чул?
— Ето те и теб. — Ноъл се изкачи по стълбите и потупа Ариа по мократа глава. — Душ ли си взе?
— Ами, да. — Ариа кръстоса краката си, за да прикрие раната на коляното. — Ти къде беше?
Ноъл махна с ръка.
— Изпуших един джойнт.
Ариа се накани да подхвърли един саркастичен коментар, но се въздържа — коя беше тя, че да го съди? Вместо това го хвана за ръката.
— Хайде, да си лягаме.
Когато се пъхнаха под завивките, тя продължи да лежи с отворени очи. Ноъл се размърда до нея, допрял голите си крака до нейните.
— Къде беше, всъщност? — В гласа му се долавяше горчивина. — В бара с Гейлоф?