— Съжалявам. Просто обикновено не се запознавам с хората по този начин — призна си Чейс.
— Знам. Аз също — рече Спенсър.
Той седна на пейката близо до сувенирния магазин, без да сваля очи от нея, сякаш тя беше най-интересното нещо в залата — може би в света. Когато телефонът му изжужа, Спенсър се усмихна смутено и отстъпи встрани. Чейс погледна към екрана. Потрепна и веднага започна да пише нещо.
— Извинявай — промърмори тон, прикривайки екрана с ръка. — Само секунда.
— Няма проблем — отвърна Спенсър. — Спешен конспиративен случай?
— Нещо такова — промърмори Чейс.
Той пъхна телефона си в джоба и отново се обърна към нея, оглеждайки я от русата перука до заострените обувки Лефльор Рандал. След миг докосна сребърната гривна на ръката й.
— Много е красива.
— О, благодаря. — Спенсър я завъртя около китката си. — Мама ми я подари. Купи ми я от „Пендъргаст“.
— На Уолнът? — попита Чейс. — И аз купувах оттам разни неща на приятелката ми.
Спенсър го погледна.
— Сегашната приятелка?
— Не. — Спенсър обви коленете си с ръце. — Това приключи преди доста време. Преди, хм, историята с преследвача.
Спенсър бързо кимна. Съдейки по изражението на лицето му, той не обичаше да говори за това. Но Спенсър не можеше да го вини за това; и тя не обичаше да говори за нещата, които й беше причинила Али.
— Ами ти? — попита Чейс. — Срещаш ли се с някой?
Спенсър заби поглед в краката си.
— Имаше някой, но…
Изведнъж цялата история с Рифър се изля от устата й. Докато му разказваше, тя осъзна, че всъщност Рифър не й липсва чак толкова, както преди няколко дни. Имаше толкова много други неща, за които да мисли.
— Доста гадно — призна Чейс, след като тя приключи. — Трябва да е голям идиот, за да изпусне някой като теб, госпожице Спиърс.
Спенсър уви кичур изкуствена коса около пръста си.
— Знаеш ли, най-лошото бе, че го направи две седмици преди абитуриентския бал. Сега няма кого да поканя за кавалер. Ще трябва да отида сама, а това е много депресиращо.
— Какъв смотаняк — каза Чейс, намествайки се на пейката. Когато Спенсър вдигна глава, той се усмихваше обнадеждено. Внезапно й хрумна нещо. Дали да не покани Чейс за кавалер? Щеше да изглежда страхотно в смокинг. Но не, това беше пълна лудост. Та те почти не се познаваха.
Бззт, обади се отново телефонът на Чейс. Този път той стана и се отдалечи на няколко крачки, преди да погледне екрана и да напише отговора.
Когато приключи, той отново беше придобил сериозен вид и бръкна в джоба си.
— Както и да е. Нося снимките, които поиска да видиш.
Той й подаде три гланцирани фотографии. Това бяха кадри от живота на Истинската Али, предположи тя. Първата снимка показваше русокоси близначки на около пет години. И двете бяха облечени с пурпурни гащеризони, имаха розови панделки в косите и се усмихваха. В лицата и на двете Спенсър откри намек за бъдещата Али. Беше невъзможно да познае коя коя е.
— Мисля, че това е от времето, когато са живели в Кънектикът — обясни Чейс. — Нямат особена връзка със случая, просто показват, че близначките невинаги са се мразили. — Той изсумтя. — Не са били наред, нали? Но пък и родителите им очевидно не са стрували. Кой не би забелязал, че дъщерите му са си разменили местата?
— Вярно — промърмори Спенсър, чудейки се какво би казал Чейс, ако знаеше, че те са й полусестри.
Тя премина на следващата снимка и зяпна пред познатата картина. Две руси момичета стояха в задния двор на къщата на семейство Дилорентис в Роузууд. Али — или може би Кортни? — гледаше в обектива, а втората блондинка, която някога бяха сметнали за Наоми Циглър, гледаше встрани. До тях стоеше невинно изглеждащата Джена Кавана, с изражение на хваната в капан. Спенсър беше виждала тази снимка и преди: Истинската Али, представяйки се като А., я беше изпратила на Емили заедно с бележка, в която пишеше: На едно от тези неща не му е тук мястото. Разгадай бързо кое е… иначе… Така и не бяха успели да разберат защо Али я беше изпратила на Емили. Сигурно за да натопи Джена — тя беше умряла скоро след това, може би защото знаеше твърде много неща.
Спенсър вдигна глава.
— Смяташ ли да ги качиш в блога?
Чейс поклати глава.
— Няма да кача нищо, докато не събера още доказателства.
— Ще ми се да знаех кой ти ги е изпратил. Бяха ли придружени от бележка? Нещо?