Най-накрая се усмихна, улови Емили за ръката и разтърка дланта й.
— Имаш гладни пръсти, което означава, че си артистична личност — започна тя. — Палецът ти е силен, което означава, че разсъждаваш логично. Освен това си в добра форма и си способна да преодоляваш препятствията, нали?
Уф, помисли си Емили. Това си беше чисто омаловажаване.
Жената каза още, че Емили ще има любовна връзка, но никога няма да се ожени, и че ще живее дълъг, щастлив живот. Емили продължаваше да чака да чуе нещо за Джордан, но жената дори не спомена името й. След като продължи да й гледа още около пет минути, жената я потупа по ръката.
— Това е. Отивай и бъди щастлива.
Емили наведе настрани глава.
— Ами… няма ли да ми кажете още нещо?
Жената се намръщи.
— Не, това е всичко. — Тя извади един гумен печат изпод масата, притисна го към кутийката с мастило и го отпечата върху ръката на Емили. — Това показва, че вече си била тук. Не гледам повторно.
Емили стоеше, неспособна да скрие разочарованието от лицето си. Това предизвикателство внезапно й заприлича на книгите „Аз, шпионинът“, които тя обичаше да чете в училищната библиотека. Направо се побъркваше, докато се опитваше да намери скрития снежен човек или мъничкия талисман във формата на агънце, или розовия апостроф в разпръснатите снимки; когато не успяваше, се чувстваше глупава и невнимателна. А може би Джордан просто не я познаваше чак толкова добре. Може би Емили не познаваше Джордан чак толкова добре.
Тя се върна при Айрис, която се беше включила в конга-веригата. Тя пусна Емили пред себе си, след което я изгледа странно.
— Какво е това на ръката ти?
Емили погледна към печата, който й беше ударила гадателката.
— Да не ходя повторно — промърмори тя. Но когато печатът попадна под светлината на дискотечното кълбо, тя забеляза, че печатът представлява голям черен кръг, в който се забелязваха инициалите ДР. Тя застина на място. Възможно ли беше това да означава Джордан Ричардс?
Емили се отдръпна от дансинга, протегна ръката си под приглушената светлина на бюфета и се взря в печата. Той приличаше на пощенски печат. Около инициалите беше изписана думата Бонеър. Възможно ли беше това да е подсказка за мястото, където се намираше Джордан? Бонеър пощенски клон ли беше? Или град?
Емили изтича от балната зала в коридора, където светлината беше много по-силна, и извади мобилния си телефон. Часовникът му показваше точно десет часа. За щастие сигналът на безжичния интернет беше силен, така че тя написа БОНЕЪР в браузъра и веднага изскочиха няколко резултата. Бонеър беше малък остров на Карибите. Емили цъкна върху връзката към страницата на Търговската палата. Според нея Бонеър беше популярно място за гмуркане. На страницата беше публикувано слайдшоу от няколко снимки: тропическа риба, хора, които се забавляват в тюркоазения океан. След това на екрана проблесна снимка на старовремски киносалон. На големия навес, вместо филмовата програма, имаше голям надпис ЛИПСВАШ МИ, ЕМИЛИ.
Сърцето на Емили почти спря. Тя гледаше уебстраницата без да мига, уплашена, че й се привижда. Но след това образът отново се появи в слайдшоуто. ЛИПСВАШ МИ, ЕМИЛИ. Тя ахна.
— И ти ми липсваш, Джордан — прошепна момичето.
Тя изгледа слайдшоуто още шест пъти. След това, в десет и една минута, то изчезна. Емили се чувстваше замаяна. Това бе най-романтичното нещо, което някой беше правил за нея. Само ако можеше да вземе полет до Карибите още тази вечер и да намери Джордан. Но тя знаеше, че Джордан е твърде умна. Дори да се намираше в Бонеър, тя сигурно отдавна го беше напуснала.
— Ето ви и вас, госпожице Фийлдс!
На голото й рамо полегна студена, слаба длан. Емили подскочи и се огледа. Усмивката на агент Фуджи въобще не беше приятелска. Консервативният й сив костюм изглеждаше не на място сред всичката коприна и тюл.
— Да не би да ме избягвате?
Устата на Емили веднага пресъхна.
— Ъм…
— Исках да ви дам шанс да ми обясните нещо — прекъсна я Фуджи. — Може би още сега да поговорим.
Емили зяпна. Да обясни… какво?
Без да дочака съгласието на Емили, Фуджи я поведе към края на коридора, където беше по-тихо.