Вятърът разроши косата й. Как щеше да реагира тя? Наистина ли беше толкова повърхностна?
Чейс въздъхна тежко.
— Виж, не очаквам да се видим отново, но искам да те уверя, че всичко, което е качено на сайта ми, е истина. И вчера бях сериозен, когато накарах брат ми да каже, че съм намерил снимка на Алисън, направена от охранителна камера недалеч оттук. Погледни.
Той порови в чантата си. Спенсър пристъпи напред; тя беше забравила какво й беше казал Къртис в колата. Чейс извади сребрист лаптоп, отвори го и цъкна върху една папка.
— Приятел съм с една камара полицаи в Роузууд, Ярмът и още няколко градчета край Филаделфия. Всъщност проучвах случая на Роузуудския воайор — спомняш ли си го? Смятаха, че са го видели близо до Холис. Едно познато ченге ми даде няколко клипа от охранителната камера и аз попаднах на това.
Папката се отвори и се появиха няколко снимки. Спенсър се наведе да погледне. Зареди се зърнеста, черно-бяла снимка на улица в Холис. Край тротоара бяха подредени контейнери за отпадъци. Едно момиче с кожено яке сядаше в своя фолксваген бийтъл. Според Спенсър в нея нямаше нищо интересно.
Но тогава Чейс посочи към две фигури в горния десен ъгъл.
— Това момиче да ти се струва познато?
Спенсър присви очи. Въпреки че снимката беше черно-бяла, тя успя да различи дългата руса коса. Момичето имаше сърцевидно лице, а в извивката на брадичката й имаше нещо, което накара сърцето й да спре.
Тя погледна към Чейс.
— Алисън?
— Прилича на нея, нали? — Чейс цъкна на следващата снимка. Тя показваше Али в гръб и повече от нейния помощник. Той беше по-висок от нея, с по-широки рамене и със сигурност беше момче. Спенсър се наведе още повече към лаптопа, носът й почти докосваше екрана. Нямаше как да е сигурна, но това би могло да е Ноъл.
Спенсър почувства, че й се повдига и притисна длан към челото си. През цялото време Али е била в Холис? Това беше огромна следа. Трябваше да покаже това на ченгетата. Или може би трябваше сама да спипа Али. Трябваше да направи нещо.
Чейс затвори лаптопа и го прибра в чантата му.
— Реших, че ще искаш да ги видиш. Но от сега нататък прекратявам разследването на Алисън. Мисля, че така е най-добре.
Спенсър примигна; не очакваше да чуе това от него. Единственото, което успя да промърмори, бе едно кратко „О“.
Той я погледна; очите му бяха изпълнени с тъга и копнеж.
— Иска ми се да можехме да бъдем приятели, но разбирам напълно защо не искаш да ме виждаш повече. Просто се надявам най-накрая да намериш покой. Дано успеете да я спипате веднъж завинаги. Това момиче ви причини ужасни неща. Вие сте страхотни, не заслужавате нищо такова.
След това се завъртя на пети и слезе от верандата. Чантата се удряше в бедрото му, докато младежът вървеше към колата си. Главата му беше наведена и когато стигна някъде по средата на двора, раменете му се повдигнаха и спуснаха във въздишка. Сърцето на Спенсър се сви. Добре де, Чейс е малко заблуден и наистина не е трябвало да рови във Фейсбук, но тя усещаше, че изобщо не е лош човек. А ако не беше той и връзките му, тя никога нямаше да разбере къде може би се крие Али.
А и честно казано Спенсър също се беше опитала да намери нещо за него в Гугъл.
— Почакай — извика тя след него. Чейс се спря и се обърна. — Ние разгадахме, че помощникът на Али със сигурност е нейният приятел — каза тя. — Едно момче, което учи в нашето училище. Ноъл Кан.
Очите на Чейс се ококориха.
— И какво смятате да правите?
Вятърните камбанки зазвъняха. По улицата се запремятаха листа.
— Не знам — призна Спенсър. — Но може би не трябва все още да спираш разследването. Може би имаме нужда от теб. — Аз може би имам нужда от теб, помисли си тя, но се страхуваше да го каже на глас.
Чейс се върна при нея.
— Ще направя всичко по силите си.
— Знаеш ли точния адрес на къщата, която току-що ми показа?
Чейс кимна.
— Намира се на Атъртън Стрийт.
— Може би трябва да отидем утре там. Само да надникнем.
— Разбира се. Няма значение дали е голямо или малко, аз съм тук.
Спенсър прехапа долната си устна. Точно сега тя имаше нужда от някого, нали? Някой, който наистина го беше грижа за нея. Застанал там, на пътеката, оставил слънцето зад гърба си, Чейс изглеждаше просто като някой симпатичен колежанин, който я харесва — който наистина я харесва. И ледената й външност постепенно започна да се топи.
— Наистина ли си падаш по мен, откакто си ме видял в „Пийпъл“? — попита тихо Спенсър. И когато погледна към срамежливото, искрено, влюбено лице на Чейс, момичето разбра, че не е нужно да казва нищо. Тя вече знаеше отговора.