Внезапно Флид се разсмя.
— Харесваш ми, генерале. Такива хора са ми нужни.
Той протегна изкривената си ръка. След миг колебание Троист я прие, но в погледа му все още личеше предпазливост.
— Ще започна приготовленията веднага — каза генералът. — Тръгваме след тридесет минути.
Ниш не бе сигурен дали изпитва радост, или съжаление. Надяваше се, че този път е постъпил правилно, но какво щеше да последва, ако лиринксите действително нападнеха армията на Троист преди тази на Джал-Ниш?
Тази му тревога бързо бе засенчена от друга, започнала да го гложди още от първия миг на вероятностното възникване: какво щеше да се случи, когато отново се срещнеше с баща си? Само мисълта за това изпотяваше дланите му.
Двадесет и три
Някой пищеше: дълъг и пронизителен вой на агония, врязващ се в нервите на Юлия. Отдавна изгубила антифоните и тапите си, тя се опитваше да запази слуха си с помощта на пръсти. Не помагаше — цялото ѝ тяло усещаше противния звук. Той израстваше от земята, за да плъзне по нозете ѝ, стоварваше се от небето, за да прониже черепа ѝ… Беше навсякъде. Дребната жена побягна, но звукът я последва.
Юлия търчеше сред бодливи храсталаци и клони, без да обръща внимание на шиповете, които се врязваха в нежната ѝ кожа. Наклонът на един бряг я събори в някакъв кален поток, където биволи бяха идвали на водопой. Дори и след навлизането във водата противният звук продължаваше да я преследва. Сякаш някакъв призрак бе заровил главата си в нейната и крещеше директно в ума ѝ.
Едва когато тя се подхлъзна в калта и потъна, звукът изчезна. Потръпвайки от облекчение, жената остана да лежи на дъното, удовлетворена да остане тук. Не чувстваше нужда да диша. Нямаше причина да живее. Обичният ѝ Мюли бе изчезнал, отнет ѝ в мига, в който го бе открила. Нейният любим, Ниш, го беше убил. Бе го сторил умишлено, за да я нарани. Трябваше да е така, иначе той щеше да се е впуснал след нея, за да ѝ обясни, че съжалява. Но Ниш не съжаляваше. Ниш не се интересуваше от Мюли, от нея, от бебето.
Флид и Иризис, някога нейни приятели, бяха почти толкова лоши. Те я бяха излъгали, бяха я използвали, а когато тя бе престанала да им бъде полезна, те просто я бяха изоставили.
Телесната ѝ воля за живот я издигна на повърхността. Юлия разкъса плитката вода и вдиша. Крясъците бяха престанали, но болката още си беше там, непоносима. Дребната жена насочи поглед към себе си и изключи съзнанието си. Блажена празнота.
Час по-късно тя все още стоеше сред водата. Не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо.
Събуди я спомен. Юлия осъзна, че е застанала във вода до кръста, а по страните ѝ се стичат сълзи. Милият ѝ Мюли лежеше на поляната, окървавен и изоставен.
Юлия нямаше представа за позицията си. В пристъпа на лудешка мъка се бе втурнала в първата произволна посока. В решетъчния си модел тя потърси проявата на брат си, изникнала чудодейно миналата нощ, но очакваното сияние не се появи. Мюли бе мъртъв. Проявата му бе изчезнала завинаги.
Чувството на изоставеност само се усили. Имаше ли начин да открие поляната, където лежеше клетият Мюли? Той не бе оставил следа в модела ѝ. Същото се отнасяше и за останалите от въздухоплава, дори пилота. Смъртта заличаваше всичко.
Но нали въздухоплавът бе направляван с помощта на контролер, а контролерът съдържаше хедрон? Юлия потърси кристала, но и него не откри — Флид го бе взел със себе си и се намираше далеч. Тя удвои усилията си, дирейки по-задълбочено. Най-сетне долови съвсем лека остатъчна аура: парченце, отронило се от кристала при приземяването. То бе достатъчно, за да предостави посока. Жената се обърна към него и се затича.
До разсъмване оставаше само час, когато тя достигна поляната. Чезнещата луна осветяваше зад останките на въздухоплава. Отпуснатото платнище бе спаднало в скелета си от жици. Трупът на пилотиралата жена лежеше с изкривена неприятно глава.
Но Юлия не виждаше нищо друго освен стройната фигура, отпусната в лунната сянка: милият ѝ Мюли. Тя спря. Страхуваше се да се приближи прекалено бързо.
Застанала на ръба на поляната, Юлия се взираше в брат си. За разлика от пилота и войниците, които лежаха разкривени, той приличаше на заспал. Чувствителните ѝ очи се напрегнаха, почти очакващи да зърнат лекото повдигане на гръдния кош. Опита се да различи лицето му, но мракът бе заличил чертите.
За момент тя си позволи да се надява, че случилото се е било ужасен кошмар. Тя не искаше да го събужда, за да не би кошмарът да се превърне в истина. Как можеше Мюли да е мъртъв? Ниш бе мил и добър човек, който бе сторил толкова много за нея. Той не би наранил Мюли. Сигурно това беше някакъв погрешен сън, от който тя се бе изтръгнала. Или? Дребната жена се чувстваше толкова объркана.