— В гората има хора! — кресна някой.
Мрачните войници претърсиха навсякъде. Откриха още тела: един от войниците от първия въздухоплав, сетне погиналите в катастрофата. Юлия отчаяно се вкопчваше в ствола, борейки се с желанието си да изпищи.
Когато поляната бе обезопасена, капитанът се провикна към надвисналия въздухоплав:
— Безопасно е. Наоколо е чисто. Бил е вятърът.
Долетя отговор:
— Започват да се спускат. Мирно!
Сред скърцането на скрипец едър мъж в тъмна роба бе спуснат във въжен стол.
Юлия едва не се задави. Сега тя го разпозна. Това бе председателят Гор — шипеста, противна проява в решетката ѝ. С него се бе срещнала в Ненифър преди месеци. В началото той се бе отнасял с пълно презрение към нея, обявявайки я за мишчица. Но тогава Юлия бе сторила нещо безпрецедентно в досегашната история на света. С помощта на решетъчния си модел тя бе освободила пленената Иризис, без да задейства заключващата магия, а после бе пренесла въздухоплава на Ксервиш през пространството. Тогава яростта на Гор бе разтърсила Ненифър. Сега Юлия се страхуваше още повече от него, защото знаеше, че той е готов на всичко, за да се сдобие с тайната ѝ. Дори ако му се наложеше да я изтръгне с голи ръце от тялото ѝ.
Въздухоплавът леко се разклати, закачен от повей. Въжето се разлюля като махало. Роторът изрева под усилията на ужасения пилот, стараещ се да овладее машината, но Гор вече политаше към бодливите клони, които разкъсаха копринената му риза. Блъсналите го в лицето листа отделяха силен аромат, насълзил очите му.
— Какви ги вършиш, пилоте? — изрева той. — Спусни ме веднага или отиваш право в размножителната палата!
Войниците се разтичаха, неспокойно издигнали фенери. Гор се отдели от дърветата, макар парчета от ризата му да останаха да се поклащат сред клоните. Спуснат прекалено бързо, той полетя към поляната. Двама от войниците се затичаха да му помогнат. С ругатни, породени колкото от гняв, толкова и от уплах, председателят ги прогони.
Гърдите му се оказаха неочаквано отпуснати, а огромният му корем бе стегнат в корсет. Един от войниците тихо се засмя. Гор бясно се извърна, но не можа да разкрие виновника.
— Наметалото! — кресна той.
То бе хвърлено веднага. Скрутаторът го прикачи към раменете си и с достойно отметната глава се отправи към останките от въздухоплава.
Още двама скрутатори бяха спуснати с въжения стол — чернобрадият Фушт със змийските очи и онази студена, трътлеста стара жена, чието име Юлия не можеше да си спомни. Но добре бе запомнила проявата ѝ в решетката: не по-малко покварена от останалите от Съвета.
Тримата се събраха край въздухоплава, огледаха мъртвите, сетне се приближиха към Мюли. Фенерите блеснаха. Един от войниците обърна трупа.
— Намушкан в гръб — чу Юлия. — Вижте раната: острието е проникнало право в сърцето.
Гор призова за тишина и издигна ръце успоредно със земята, мърморещ, за да извърши гадаене. Очите на Фушт блестяха под светлината на фенерите.
— Флид е бил тук — каза накрая Гор.
— И е убил перцептора, за да се измъкне необезпокояван.
— Може да е наредил убийството му, но не го е направил лично — каза жената. — И тъй като Юлия не би убила брат си, остава единствено злодеят Крил-Ниш Хлар.
Юлия безшумно зарида. Сякаш ножът бе прорязал нейното сърце. Ниш наистина я мразеше. Но защо? Тя бе правила всичко, което той бе искал от нея.
— След толкова много мъки тя може да е избягала — каза Гор.
— Тялото е започнало да се вкочанява — рече Фушт. — Отдавна ги няма, а без перцептора никога няма да ги открием. Трябваше да убием Флид, докато разполагахме с тази възможност.
— Ще изчакаме да се съмне — заяви председателят. — Не остава много. Тогава ще потърсим следи. Тъй като останахме без перцептор, ще трябва да потърсим Юлия. Ще я използвам, за да открия Флид и Крил-Ниш Хлар. Този път ще ги екзекутираме на място.
— Ами въздухоплавът? — попита скрутатор Фушт.
— Механиците казват, че е възможно да бъде поправен. Но ще се нуждае от нов ротор и нов хедрон. Веднага ще изпратим екип.
— А мъртвите?
— Изгорете ги.
Юлия отчаяно се вкопчи в клоните. Телата бяха небрежно придърпани в средата на поляната. За момент Гор приклекна край Мюли, макар че от мястото си тя не можеше да види подробности. Сетне председателят се изправи и даде знак. Войниците започнаха да хвърлят клони и наръчи от пръчки. Всичко това се случваше прекалено бързо, за да е поносимо. Тя не се бе сбогувала с Мюли, не се бе погрижила за тялото му, не го беше умила и не бе срешила косата му. Гледката представляваше чиста агония. Но Юлия не можеше да отвърне очи.