Това противоречие я объркваше. Тя погали гривната и отново вдъхна чезнещото ухание на брат си. Това украшение бе единственото, останало ѝ от Мюли. За да запази тази връзка, дребната жена я сложи на ръката си и затвори закопчалката. В началото накитът стоеше хлабаво, но после брънките се свиха, прилепвайки почти до кожата ѝ.
Бебето я срита трикратно, този път наистина болезнено. Юлия докосна гривната, за да подири утеха, но вместо това в съзнанието ѝ изникна образ на тримата скрутатори — Гор, Фушт и гнусната старица — сякаш събрани около маса, върху която тя е легнала. Гор се обърна към Фушт и прошепна нещо в ухото му, сетне двамата се засмяха.
Юлия извика ужасено, а детето започна да рита яростно. Тя се преви от болка и се отпусна на земята. Там се превъртя по гръб, все така притиснала ръце върху корема си. Изглежда това успокои бебето. Легнала неподвижно, тя промени модела си, така че проявата на детето да изпълва ума ѝ. Мислено тя започна да милва извивките му, които бяха меки и нежни като косата на брат ѝ. Лицето на Мюли изникна пред нея, някогашното му лице. Юлия потъна в спомени от детството си, когато двамата близнаци бяха раснали заедно. Тъмният брат и светлата сестра. Допълващи се. Изцяло щастливи.
Остро пробождане прогони веселия детски смях.
— Мюли! — простена тя и паникьосано сграбчи гривната. Но отново я прободе образът на скрутаторите.
Ела при нас, перцепторе, изрече Гор. Имаме работа за теб.
— Оставете ме — високо изрече тя. — Бебето ми се нуждае от мен.
Бебе? Председателят се обърна към останалите. Не можем да си позволим бебе — то ще разруши безценния ѝ талант.
Тя сигурно бе сънувала, защото в следващия миг те изчезнаха. Веднага след това изчезна и споменът за тях.
Мюли също го нямаше, но ужасното пищене отново раздираше ушите ѝ. Тя се обърна към проявата на бебето — изглеждаше, че писъците идват от нея.
Агонизираща болка, далеч по-силна от раздвижванията на детето, проряза корема ѝ. Юлия обгърна ръце около него, опитвайки се да защити бебето. Болката продължаваше да се усилва. Многостранни куки разкъсваха плътта ѝ.
Усилията ѝ да потисне агонията се оказваха напразни. Разтърси я вцепеняваща конвулсия: сякаш бебето с остри нокти разкъсваше утробата ѝ. Нещо се пръсна вътре в нея. Между бедрата ѝ потече вода, отнасяйки бебето със себе си.
— Не! — изпищя Юлия и впи нокти в земята. Но вече бе прекалено късно.
Бебето, малко момченце, не по-голямо от ръката ѝ, лежеше в локва и подритваше слабо. Тя го взе, удивено загледана в него. Детето имаше прекрасен розов цвят и изглеждаше толкова красиво. Обгърна я прилив на обич. Пъпната връв спря да пулсира, а утробата ѝ се сгърчи отново, за да изхвърли плацентата. Юлия повдигна бебето към гърдите си.
— Илли. Ще се казваш Илли — каза тя, сякаш това можеше да го защити.
Юлия отчаяно искаше то да оцелее, защото това дребно създание бе единствената брънка щастие, свързваща нея и Ниш. Единственият добър спомен от времето им заедно. Тя толкова го обичаше. Илли слабо засмука оголената гърда, вдишвайки тихо, но главата му се отдръпна от ареолата. От устата му потече кръв. Юлия се опита да вдъхне живот на новороденото, само че розовината бе започнала да се отдръпва от лицето му. Бебето вече не дишаше. Илли бе мъртъв — изглежда мъката ѝ бе го убила. И това бе по вина на Ниш. Той бе отнел всичко топло в живота ѝ.
Мъчителното усещане за загуба бе изместено от изпепеляваща ярост към Ниш. Ярост, която щеше да бъде утолена единствено от неговите страдания. И то поне равняващи се на това, което тя, Мюли и малкият Илли бяха изстрадали.
Двадесет и четири
Юлия издълба яма край останките от кладата, застла я с пепел от мястото, където бе лежал Мюли, за да бъде дъното ѝ меко, и постави дребното телце вътре. Сега то бе посиняло. Дори и в лунната светлина личеше, че детето не е намерило покой. Малките юмручета бяха стиснати, пръстите на краката се бяха свили, очите стояха отворени широко, а в устата тъмнееше кръв.
Бедният ми Илли. Ти никому не бе сторил зло. Защо трябваше да умираш? Юлия затвори малките очи и постави кичура от косата на Мюли до него. Опита се да свали и гривната, но тя не помръдваше, останала като залепена за китката ѝ. Сега върху нея нямаше и следа от уханието на Мюли. Нищо не се долавяше от същината му. Тя запълни дупката с пръст и я покри с камъни, за да остане детето ѝ защитено от зверове. Струпала малка камара, издигаща се до кръста ѝ, Юлия се извърна и се отдалечи на сляпо.