Механикът почти не срещна хора, защото войниците се бяха оттеглили да спят (или да се опитат да спят), а часовоите се намираха далеч от лагера. Флид бе разработил заклинанието така, че нишки от него да следват всички в движение. Ако враговете се натъкнеха на часовой дори и на половин левга от лагера, щяха да зърнат единствено леко замъгляване.
Ниш достигна края на редиците машини и продължи. Той обичаше усамотението и последните дни, поставили го сред хиляди други хора, го бяха потискали силно. Крил-Ниш копнееше да остане сам, пък макар и за няколко минути.
Механикът прекрачи границата на заклинанието и преживя момент на нереалност, докато всичко се извръщаше. Последва го и друг, в който цялата армия изчезна. Обгърнат в заклинателна нишка, той се отправи към недалечната гора. Тя вече бе проверена и бе сигурно, че не съдържа врагове.
Малко преди достигането на първите дървета нещо прелетя над главата на Ниш. Може би бе обикновен бухал, но младежът не можеше да се отърси от лошото си предчувствие.
Той се притисна към ствола на едно дърво, опитвайки се да се овладее. Изглежда непрекъснатите опасения за срещата с Джал-Ниш му се отразяваха. Механикът бе смятал, че отдавна се е отървал от него. Помнеше, че лани бе казал това на Минис. Тогава младият аахим му се бе възхищавал.
В светлината на неотдавнашните събития този спомен изглеждаше особено ироничен. Ниш бе не по-малко пленен от Минис, а Джал-Ниш се намираше на по-малко от час път, отвъд гористите хълмове. Стомахът на Ниш се сви. Той погледна обратно към лагера, но не зърна никаква светлина. Поне заклинанието все още работеше. Нуждата му да се разхожда все още не бе спаднала — механикът пое сред дърветата. И скоро осъзна, че трябва незабелязано да е преминал покрай кръга часови.
Луната се намираше само на няколко дни от пълнолуние, но тук лесът ставаше гъст, с дълбоки сенки. Ниш напредваше безшумно — в последно време той бе привикнал да се движи тихо, защото от това зависеше животът му. Механикът се натъкна на някаква животинска пътечка, извиваща се сред дърветата — може би оставена от мечка или елен. Той пое успоредно на нея, но по ръба.
Оставил гората зад себе си, той изникна в открита местност с ниска трева и сивкава скала. Покриваха я множество каменни колони, напомнящи гнезда на термити. Те проблясваха белезникаво под лунната светлина. Но защо са били събрани тук?
Върху небето не се забелязваше нито едно облаче. Нощта бе спокойна. Крил-Ниш се уви в наметалото си и любопитно продължи.
Той достигна първия камък и приклекна зад него. Оказа се, че това не е менхир, а дълго и отвесно острие от варовик, оформено от стихиите. Дъждът бе врязал върха му. Ниш продължи край сенчестата страна, прокарвайки пръсти върху гладката скала.
Механикът се бе отделил от първия камък, когато дочу тихото, но отчетливо зареждане на арбалет. Той се хвърли обратно в сенките, а на мястото, където се бе намирала главата му, се заби болт. Прикривайки се, Ниш започна да лази назад, а после се изправи и затича. Изглежда войникът бе нервен, щом стреляше веднага. Защитният блясък все още покриваше механика, но сянката му го бе издала.
Зад него се разнесоха крясъци, на които бе отговорено от другите постови. Но Ниш не извика името си. Със закъснение осъзна, че е сгрешил с напускането на лагера. Щеше да си навлече сериозно мъмрене от Флид и Троист, ако се разкриеше. Механикът реши да изчака пазачите да се успокоят и да се промъкне обратно, за да не би някой от тях да го простреля в усърдието си.
Но пък хората на Троист бяха отлично обучени и щяха да останат бдителни през цялата нощ. Той реши да заобиколи и да влезе в лагера от друга посока.
Крил-Ниш се съсредоточи към безшумно придвижване. С напредъка му около него отново се възцари тишина. Той отново бе оставил войниците зад себе си. Отвъд полето с варовици механикът се натъкна на друга гора, която го отведе в неравно хълмисто поле от сив варовик, редуващо могили и ями. Малко по-натам то продължаваше в друго поле издигащи се камъни, много по-обширно от предишното.
Хлар се бе отдалечил повече, отколкото възнамеряваше. От картата той си спомняше, че стръмните скали се спускат към овалната долина — Скитални — където лагеруваше армията на Джал-Ниш. От отсрещната ѝ страна се издигаха белеещи се върхове, също тъй стръмни и остри. Горният край на долината свършваше в стръмен варовиков склон.