Тиан се увесваше върху ремъците от изтощение. Тицеа я отнесе обратно в палатката, където жената се отпусна върху матрака си, неспособна да заспи. Странни образи продължаваха да изникват в ума ѝ — образи от други измерения, неразбираеми. Накрая, докато биваше поднасяна вечерята, занаятчията се унесе.
Тя се събуди, за да открие Витис седнал наблизо. Тиан се сепна и се отдръпна в ъгъла на леглото си.
— Не се страхувай — каза той. — Не съм такъв.
— Зная какъв си. Какво искаш?
— Спомняла ли си си още нещо за изгубения ми клан?
Занаятчията се замисли, преди да отговори. Сега спомените ѝ бяха ясни, макар че не бе сигурна за значението им.
— Чух викове. Някои звучаха предсмъртно. — Тя го погледна в очите. — Съжалявам.
Тиан наистина съжаляваше. Слабостта ѝ се състоеше в това, че тя му съчувстваше за болката въпреки начина, по който Витис я използваше.
— Разнасяха се викове на агония, сякаш хора биваха преобръщани.
Витис потръпна. Тя бавно продължи:
— И хора се оплакваха, че са изгубени. Други се зовяха, за да се съберат на едно място.
— Изгубени в празнотата, но не и мъртви — промълви предводителят. — Не съм сигурен дали тази съдба е за предпочитане.
— Не зная нищо за празнотата.
— Тамошната реалност не прилича на нашата. Там всичко се променя. Нищо не е стабилно. Възможни са неща, непостижими в материалните светове. Там лиринксите са летели навсякъде, ловейки други създания, превръщайки се в жертви на свой ред.
— Нищо чудно, че са искали да избягат.
— Празнотата е изпълнена с жестоки същества, а борбата за оцеляване е изключително ожесточена. Никой звяр не може да си позволи и миг отпускане. Изчезване заплашва онези, които не се адаптират.
— Твоят народ е умен — каза Тиан. — И разполага с конструктите си. Може да оцелее там.
— Истина е, че клан Интис не отстъпва лесно. Освен това празнотата е изпълнена със сурови енергии, напомнящи излъчванията на този свят и моята родна планета. Възможно е някои от тези енергии да се окажат подходящи за машините ни. Но дори и да са оцелели за известно време, в този момент трябва отдавна да са погинали. Как биха могли да се приспособят за толкова малко време?
Разпитът продължи същата нощ. Триор, Юриен и Луксор се присъединиха към Витис. Те многократно караха Тиан да повтаря историята си, за да научат повече за гласовете, чувани от нея след използването на амплимета, и тайната на полета, която все още им убягваше.
Това се оказа почти също толкова изтощително, колкото тегленето на конструкти. Нужни ѝ бяха огромни усилия, за да запазва фасадата на леко луда, глуповата и гениална девойка. Когато четиримата аахими най-сетне се оттеглиха в единия ъгъл на палатката, по гърба на Тиан капеха ледени капчици пот.
— Не съм сигурна, че ѝ вярвам — каза Триор, все още разговаряща на общия език. Изглежда те искаха Тиан да разбира какво си говорят. И да се опасява.
— Скоро ще узнаем истината — отвърна Юриен. — Поне за полета.
— Как така? — попита предводителката на клан Натаз.
— В деня, в който тя дойде тук, преди три седмици, изпратих три машини до Тиртракс. Заръчах им да попитат Малиен как е бил построен летящият конструкт.
— Защо чак сега научавам за това? — мрачно каза Витис.
— Свързах се със собствените си хора край Госпет — каза Юриен. — Използвах пленен скит. Ако всичко е минало добре, конструктите трябва да са достигнали Тиртракс преди десет дни. Казах им да изпратят отговор веднага щом навлязат в постижим за птицата обсег.
Старицата се извърна и погледна Тиан в очите. Юриен искаше занаятчията да знае, че ѝ остава малко време.
Две
Сега луната изглеждаше заслепяващо ярка. Ниш залитна покрай пазачите, почти неспособен да вижда. Зачервените му очи сълзяха. Какво му бяха причинили сълзите и онази смес? И какви бяха онези приказки за покорство? Дали баща му не се бе опитал да го поквари, да превърне Ниш в свое подобие? И бе ли успял? Не, татко, каквото и да си ми сторил, ще се боря до последен дъх. Никога няма да стана като теб.
Някой го хвана за ръката.
— Какво има? — просъска Ксабиер.
Ниш залитна.
— Баща ми…
Не, по-добре да не казва нищо за сълзите. Крил-Ниш поклати глава, ала това само влоши нещата. Пъстроцветни аури се диплеха около войниците, а зад себе си той все още можеше да долови напевното жужене на сълзите.