— Той изля някакъв еликсир в гърлото ми и ме омагьоса. Не се чувствам добре, Ксабиер.
— Ела насам. — Лейтенантът го поведе сред редиците палатки и спря пред една, чието платнище бе отворено, но не влезе. — Отвори уста.
— Какво?
Ксабиер мушна два пръста в гърлото на Ниш. Когато механикът повърна цялото съдържание на стомаха си и преустанови напъните, приятелят му го въведе вътре, бършейки лицето му. После запали фенер.
— Това трябва да е отстранило по-голямата част, но може нещо да е останало. Не зная много за Изкуството, Крил-Ниш, но мога да ти кажа едно. Ще трябва да се бориш с цялата си сила. Не се поддавай на заклинанието, иначе то ще те превземе.
Ниш заслони очи срещу светлината. Опита се да каже нещо, но единствено съумя да изхрипти. Войникът му даде да отпие от канче с вода, сетне му подаде комат хляб, натрошен на парчета.
След като омете храната, механикът се почувства по-добре. Погледът му отново се извъртя, но се възстанови. Стомахът му пулсираше. Той го разтри, при което соковете се раздвижиха под пръстите му. Неприятното усещане бе отслабнало, но все още присъстваше.
Той се раздвижи внезапно, прободен от силен до болка подтик.
— Баща ми ме вика. Трябва да отида при него.
Ниш се изправи на крака, но Ксабиер се изпречи на пътя му, непоклатим като столетник. Огромните ръце обездвижиха механика. Крил-Ниш започна да се бори, защото желанието да изтича при баща си стана неудържимо. Той знаеше какво представлява Джал-Ниш, виждаше злината му още по-ясно от всякога, но все пак трябваше да отиде при него. Повелята бе неудържима.
Механикът продължи да се мята, докато не омекна от изтощение. В един момент успя да се измъкне, изплъзвайки се като невестулка. Ксабиер му подложи крак и го повали на земята, за да седне на гърба му. Ниш започна да рита и блъска с юмруци по земята, извиваше глава и се опитваше да ухапе приятеля си. Лейтенантът го стисна за носа, докато пристъпът най-сетне не отмина. Крил-Ниш все още изпитваше отчаяна мъка към баща си, но желанието да отиде при него бе отминало.
Ксабиер се отдръпна от приятеля си и го погледна внимателно.
— По-добре ме отведи в карцера, преди Джал-Ниш да е наказал и теб… — каза механикът, бършейки олигавената си уста.
Лейтенантът се извърна. Приклекнал с наведена глава, той все още стискаше китката на Ниш — за всеки случай. Накрая той взе решение. Челюстта му бе стисната, а очите му пламтяха яростно.
— Чух всичко, което той ти каза, Крил-Ниш. Чух и какво ти стори. Повдига ми се само като си помисля. Не мога да му позволя да те задържи.
— Какво? — замаяно каза Ниш. Вече всичко го объркваше.
— Ще ти помогна да избягаш.
— Но той ще те унищожи за това неподчинение. Ще те одере жив.
— Възможно е всички да умрем утре. Не мога да се разделя с живота, знаейки, че съм предал приятел. Достатъчно дълго си затварях очите за злината му.
— Но, Ксабиер…
— Вече съм взел решение. Ела.
Ниш не каза нищо повече. Приятелят му го поведе през лагера и часовоите, подбирайки най-тъмните места, сетне се отправи към скалния ръб. Двамата започнаха да се изкачват по друга пътека. По средата на пътя Ксабиер спря.
— Изчакай тук и пази тишина. Ще открия тукашния дежурен и ще му отвлека вниманието, докато ти се промъкнеш. Тръгни натам. — Той посочи надясно.
Двамата се прегърнаха.
— Благодаря ти, Ксабиер. Никога няма да забравя това — каза Ниш. — Късмет.
— И на теб също — отвърна лейтенантът, — където и да те отведе пътят ти. Надявам се да се срещнем отново при по-приятни обстоятелства. И не забравяй: той ще опита отново, Ниш, и отново. Ще трябва да се бориш всеки път. Не бива да се предаваш, колкото и лесно да изглежда.
След това едрият войник започна да се отдалечава. Ниш го проследи с поглед, сетне, когато другият изчезна, той продължи по пътеката, измъчван от нерадостни мисли. Когато Джал-Ниш узнаеше за стореното от Ксабиер, щеше да разкъса последния.
След множество чести почивки, защото мускулите му приличаха на желе, Ниш успя да достигне върха и се отправи към варовиковия лабиринт. Отново го прободе онова усещане за нечий поглед, макар наоколо да бе пусто. Ниш продължи, залитащ. Допирът до сълзите го бе изцедил физически, а срещата с баща му бе сторила същото в емоционално отношение.
Тази мисъл породи нов изгарящ спазъм и завръщането на повелята. По кожата му плъзнаха тръпки. Трудно му беше да се отбранява сам. Наложи му се да спре, за да събере сили.