Трябваше да се е сетил за това далеч по-рано. Скоро Ниш бе разговарял с около десет кланкера, нареждайки им да предадат съобщението на всички останали машини, на които се натъкнат, и да придружават оцелелите войници до Ксабиер. Лейтенантската му шапка неутрализираше насрещните въпроси. Достатъчно им беше, че се е намерил човек, който да издава нареждания.
— Как е полето? — провикна се той към кабината. Сега кланкерът прекосяваше водата, леко залитайки върху чакълестата хлъзгавина.
— Слабо е, но ще свърши работа — отвърна операторът.
— Отправи се към палатката на скрутатора, в случай че има оцелели офицери. Знаеш ли къде е?
Ниш се съмняваше, че има оцелели пълководци, но това бе само предлог. В действителност искаше да узнае съдбата на баща си и да вземе безценните сълзи. Те не биваше да попадат във вражи ръце.
— Зная къде беше — промърмори операторът, насочвайки машината си по склона.
Тази част от бойното поле бе пуста. Навсякъде лежаха парчета платнище, а около всяка от кладите се извиваше венец трупове. На места гъстотата на телата не позволяваше заобикаляне. До Ниш често долитаха виковете на ранените войници, но той положи усилия да престане да им обръща внимание. Ако спреше, за да помогне на умиращите, скоро и той самият щеше да се присъедини към мъртъвците.
— Тук беше — рече войникът. — Но вече я няма.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Шатрата на скрутатора се намираше над редиците офицерски палатки. Ето ги там.
Командната зона представляваше ужасяваща гледка. Дискът светлина бе срязал всичко по пътя си — платнища, кланкери, хора и коне — малко над земята. Точно пред кланкера на Ниш лежаха шестима висши офицери, разрязани над кръста. Някои от тях механикът разпозна. Повечето бяха генерали. Гледката накара празния му стомах да потръпне.
Машината продължи по склона. Квадрат пожълтяла трева, оцветена от различни химикали, показваше мястото, където се бе издигала шатрата на Джал-Ниш. От нея не бе останало нищо.
Изглежда стратегията на баща му се бе състояла в примамване на най-силните врагове, за да ги унищожи с неимоверно подсиленото си Изкуство. Ако бе успял, това щеше да представлява гениален удар, който би му спечелил цяла страница в Историите и вероятно мястото на Гор.
Но черният златогребенест лиринкс бе насочил магията обратно към Джал-Ниш. Накрая самият скрутатор бе свършил работата на врага си, посичайки повечето от командирите си в рамките на един съкрушителен миг. Може би все пак щеше да получи своя страница сред Историите, но тя щеше да описва глупостта му.
Пожълтялата трева бе обсипана с отломки от апаратурата на Джал-Ниш. От едно червено петно все още се издигаше разяждащ дим.
Малко по-надолу лежеше смачкана плетеница от платнище и колове. Нещо голямо бе връхлетяло върху шатрата, премазвайки я.
— Спри — обърна се Ниш към оператора си. — Трябва да погледна.
Той скочи долу, при което раненото по-рано коляно припламна, и закуца към отломките. Сред платнището лежаха единствено парчетата от масата на Джал-Ниш и някаква скъсана карта. Сандъкът, приютявал сълзите, бе строшен на парчета.
Механикът внимателно обходи мястото, но никъде не откри и следа от сълзите. Изглежда черният лиринкс ги бе отнесъл. Ако това бе така, в този момент те щяха да се намират отвъд морето.
Навсякъде лежаха тела, из които Крил-Ниш продължаваше да дири трупа на баща си. Личаха белези, че враговете са пирували — нахапани тела, оглозгани крайници, откъснати глави.
Нещо проблесна сред мръсотията — платинената маска на баща му, смачкана от тежестта на някакъв огромен крак. Ниш я преобърна с върха на ботуша си — не искаше да я докосва. Вътрешността на металния лик бе потъмняла от кръв, но това не означаваше, че Джал-Ниш е мъртъв.
Той продължи търсенето си, докато най-накрая не откри нещо по-съществено: висок черен ботуш, лъснат до огледален блясък под покриващата го прах. Джал-Ниш полагаше изключителни грижи за облеклото си. А имаше и други белези, по които механикът веднага разпозна ботуша: сложната украса, спускаща се надолу, и хитроумно изработените подметки, придаващи допълнителен ръст. Този ботуш принадлежеше на баща му. А вътре в него имаше крак, прехапан през пищяла.
Джал-Ниш бе мъртъв и изяден. Всичко бе свършило. Ниш остана загледан в отломката. Не изпитваше ужас, мъка или облекчение. Не изпитваше нищо. И това не изглеждаше правилно, без значение какво чудовище бе представлявал баща му.