— Къде си ги видяла, Тиан?
— Имаше мъж, който приличаше на теб — започна да импровизира тя. Снощи, след като бе изготвила плана си, Тиан бе сънувала кристални сънища. Не ѝ бе трудно да вплете видение с измислица, дори и за самата нея бе нелеко да ги отличи.
— На мен?
— Не толкова висок, по-млад. В косата му нямаше сиво, но в лицето приличаше на теб.
— Това е бил братовчед ми Нитис! Видя ли и други аахими?
Отчаянието в очите му едва не я покърти. Как можеше тя да заражда у него подобни фалшиви надежди? Витис я бе използвал, но това не ѝ даваше правото за подобна измама.
Но ако не го стореше, тя бе обречена.
— Да — промълви тя. — Но не толкова ясно. Три деца… не, четири. И две млади жени, високи и тъмнокоси. А може би бяха три? Спомням си смътно.
Тиан си послужи с най-беглите и обичайни аахимски щрихи. Надеждата на Витис сама щеше да внесе детайлите.
— Сигурно са били Гиа и Миен — едва доловимо каза Витис. — Това ли е всичко? Само тях си видяла?
Тя извъртя очи, сякаш някъде в невидим свят можеше да види съня си.
— В далечината видях и други конструкти. Някои бяха повредени, други бяха цели. Може да е имало и други аахими, не си спомням.
— А мястото? — Предводителят посегна, за да я разтърси, но премисли и отпусна ръка.
Образ от съня ѝ изникна.
— Не беше място, което бях виждала преди.
— По-точно? — процеди той.
Тиан не бе обмисляла такива подробности в плана си, но образът — от спомен, а може би от сън — сам изникна в паметта ѝ.
— Цялата земя бе бяла. Бяла като сняг, макар да не мисля, че беше сняг.
— Лед? — подкани Витис.
— Може и да е било лед… Нямаше дървета и животни. Небето беше много мрачно, почти тъмнолилаво.
— Тъмнолилаво небе? Има такива места сред празнотата. Но тя е безкрайна. — Витис размърда дългите си пръсти и се обърна към Тицеа, която стоеше на прага зад майка си. — Върви да повикаш Юриен. Доведи и картографа Ларниз.
Тицеа погледна към майка си, която кимна. Младата аахима забързано се отдалечи.
— Какво друго? — каза Витис. — Ти не ми каза почти нищо.
Тиан не искаше да си измисля друго, лесно би могла да изрече някакво противоречие. Тя не помнеше много от времето, когато се бе отворила дверта, но и до днес ясно си спомняше усещанията: виковете, мъчението, загубата. Не, имаше и друго, точно преди Витис да поеме контрол. В паниката си кланът му не се бе вслушал в думите на предводителя си и бе избързал. Множество конструкти се бяха отправили към дверта. Тя много добре си спомняше, че гладката им метална повърхност се бе отличава със синкав оттенък. Но сред пристигналите конструкти такива нямаше, всички бяха черни.
Тиан се поколеба. Ако не беше права, с това щеше да срине всичко, което бе постигнала досега. С леко потръпване занаятчията отвори очи и се вгледа в лицето на Витис.
— Какво си спомни?
— Конструктите бяха различни от тукашните. Имаха синкав цвят.
Кафявите му очи светнаха.
— Сигурна ли си? Само клан Интис притежава тайната за изработката на синия метал.
— Всички те бяха сини. Друго не си спомням. — Тя отново затвори очи, привидно изтощена от сънища, които не са ѝ донесли отмора.
Тицеа дотича.
— Картографът ще пристигне всеки момент, лорде.
— А Юриен? Нужен ми е съветът ѝ.
— Тя се е отправила към лагера край Госпет.
Витис се навъси.
— Не знаех нищо за това. Кога е тръгнала?
— През нощта. Възнамерява да вземе конструкт от Госпет, за да пресрещне завръщащите се от Тиртракс. Доколкото разбрах, пристигнали са вести, че те вече са на път.
Тиан се вцепени под завивките. Оставаше ѝ единствено да се надява, че посятата от нея надежда ще покълне преди завръщането на старицата.
— Но защо е скрила това от мен? — неспокойно рече предводителят. — Колко далече са?
— Близо до място на име Салудит, югоизточно от нас — отвърна Тицеа. — Може би два дни бърз път.
— Какво желаете от мен, лорд Витис?
Новоизникналият бе едър аахим с плешива глава и къса, но гъста черна брада.
— Занаятчията е получила видение — поне се надявам, че е видение, а не халюцинация — за изгубения Първи клан. Видяла е аахими в сини конструкти, в пуста бяла земя с лилаво небе. И белотата не е сняг, може би лед. Това ли е всичко, което си видяла, Тиан?
— Да — тихо отвърна тя.
— Кое може да е това място, картографе?
— Ако не беше небето, бих посочил някое от закътаните тукашни места, на Сантенар, в южния или северния полюс. Но с лилаво небе? Може би това е била самата празнота?