— Не те повиках, за да ми задаваш въпроси — заплашително рече Витис.
— Никой от нас не е пътувал в празнотата, лорде.
— Направи справка с архивите!
— Подобно нещо би могло да бъде открито единствено сред древните записи. Ние не разполагаме с тях.
— И защо?
— Трябваше да изоставим библиотеките си на Аахан. Сред изгубеното знание се намира и по-голямата част от онова, което предците ни са научили за празнотата.
— И не можеш да ми кажеш кое е това място? — изфуча предводителят, изнервен.
— Конструктът ми прелива от карти, но сред тях няма такива на празнината.
— Ами ако се бяхме озовали там?
— Тогава щяхме да умрем, със или без карти. Възможно е друг да разполага с информацията, която търсите, но не и аз.
— А знаеш ли как бихме могли да открием изгубени там аахими?
— Аз не съм мистик, лорд Витис.
— Свободен си. Ще потърся Юриен. Ако някой може да ги открие, то това е тя. — Той се отправи към изхода.
Ларниз го последва, подвиквайки:
— Лорд Витис?
— Какво има? Не мога да чакам.
— Може да научим повече, ако претърсим съзнанието на занаятчията.
Витис спря.
— Прав си. Не бива да залагам само на един подход. Щом се върна, ще опитаме сънеприлагане. Сега върви и ми доведи Минис. Ще я поверя на него. Нямам доверие на онези от предателския клан Елинор, ако не съм тук, за да ги наглеждам. Тиан трябва да приключи преместването на конструктите. Когато свърши с това — той многозначително погледна Ларниз, — ще видим.
Не след дълго Минис се появи и формално прие опеката над Тиан. Сетне пристъпиха към познатата работа. И днес преместването вървеше бавно. В средата на следобеда занаятчията не можеше да продължи. Тя бе изкарала само два тура, а оставаха още осемдесет и девет конструкта. Още един спечелен ден, но краят му щеше да донесе завръщането на Витис и Юриен.
През целия ден Минис бе стоял в бойната кула заедно с друг аахим. Тиан не бе получила възможност да разговаря с него насаме, още по-малко да приведе следващата фаза от плана си в действие. Тя трябваше да се сдобие със съдействието на младежа. Нямаше друг начин.
По време на обратния път Минис слезе до нея, но запази мълчание. Явно Витис го бе предупредил строго.
— Какво означава сънеприлагане? — попита Тиан, докато приближаваха лагера, сведен до няколко стотици палатки. Тук бяха останали само аахимите от клан Елинор, Минис и неколцина от Витисовите телохранители. В далечината се издигаше павилион — паметникът, издигнат в почит на аахимските погинали.
— Форма на разчитане на истината, в която знания или тайни, скрити дълбоко в подсъзнанието, биват извлечени на повърхността…
— И болезнено ли е? — попита тя. Можеше да си представи какво би било Витис да се зарови в ума ѝ. Дори и без лъжите, които бе изрекла досега…
— Не физически. — Минис замлъкна и се загледа встрани.
— Но? — настояваше младата жена.
— То разкрива всичко, включително и онова, което е било забравено за добро. Нищо не остава скрито. Сънеприлагането крие потенциал за особена травматичност, защото може да разкрие истини, скрити от самата личност — тихо каза той. — Използва се изключително рядко, защото е също толкова мъчително и за прилагащия. И може да го докара до лудост.
— А самото умение трудно ли е?
— Само неколцина от нас притежават нужното разбиране на Изкуството. Приемният ми баща е един от тях, но той не би използвал уменията си върху теб.
Тя си отдъхна.
— Защо?
— Той отчаяно иска да узнае съдбата на клана ни. Затова процедурата би била особено мъчителна за него. Предполагам, че Юриен ще го направи, когато се върне утре, но това да не те успокоява. Тя е безкомпромисна.
Тиан притисна слепоочията си, които все още пулсираха от напрежение. Още една причина да продължи с плана си на всяка цена. Несъмнено Минис щеше да я посети и тази нощ.
Аахимът я повдигна от креслото и се огледа за пазача, но той вече си бе отишъл. Минис скочи на земята, протегна ръце и помогна на Тиан да слезе, след което я понесе към палатката на Тицеа. Занаятчията трябваше да му попречи, така нямаше да успее да продължи със замисъла си. Нужно ѝ беше да остане насаме с него.
Докато минаваха покрай голямата шатра, която Минис споделяше с приемния си баща, Тиан се задави и се отпусна в ръцете му.
— Минис, вие ми се свят.
— Почти стигнахме.
— Може ли да получа малко вода? — дрезгаво попита тя и го подръпна за ръкава. Аахимът я отнесе в палатката си и я остави да седне в кръгъл стол досами прага.