— Ще извикам целителя…
— Няма нужда — бързо каза тя. — Заради амплимета е. Случва се всяка нощ.
Минис се навъси.
— Друг път не съм те виждал в подобно състояние.
— Обикновено ми се случва известно време след като приключа.
Той ѝ донесе чаша вода. Тиан я изпи и отпусна глава върху облегалката на стола.
— Очите ме болят от светлината. Трябва да полегна на тъмно за няколко минути.
Минис отново изглеждаше смутен.
— Бих могъл да те отнеса в стаята си.
— Да, моля.
Аахимът отново я взе на ръце, видимо разкъсван между притеснение и копнеж. Тиан отпусна ръка около врата му. Беше ѝ неприятно да го използва, но не разполагаше с алтернатива.
Минис я положи върху леглото. Погледът в очите му я изгаряше. Занаятчията се извърна — бе прекалено изтощена. Работата я бе изцедила. Сънят и придружаващите го кристални сънища бяха единственият лек, но сега не беше времето за тях.
Стаята бе семпла. Тя представляваше ограден участък от палатката, макар платнището да бе обшито по подобие на гоблен. Украшенията се изчерпваха със скъп килим и два резбовани дървени сандъка. И двата бяха отворени — по-големият съдържаше дрехи и дребни лични вещи. В другия личаха няколко книги с гравирани подвързии, кристално кълбо и няколко непознати уреда. На стола край леглото също бе оставена отворена книга. Красивото ѝ оформление бе всичко, което Тиан можа да разбере — тя не познаваше аахимската писменост. В какво ли огромно и скъпо имение бе отраснал Минис…
Прободе я неочаквана мъка за изгубената цивилизация на превъзхождащо изкуство и умение, погълната от вулканичния бяс на Аахан…
Когато се събуди, навън вече се бе стъмнило. Все пак, противно на замисъла си, неусетно бе заспала. Поне главоболието ѝ си беше отишло.
Не биваше да губи повече време.
Тя се огледа. Минис седеше край сгъваема маса и пишеше. Свещ хвърляше кръг жълтеникава светлина пред него. Аахимът изглеждаше подмладен в безгрижието си. Сърцето ѝ трепна, но Тиан му наложи да замълчи.
— Минис?
Той се отзова веднага.
— Благодаря ти. Вече съм по-добре.
Младежът се усмихна, но усмивката му помръкна веднага. Изглежда той си бе представил нещо, на което нямаше право.
— Ще те отведа у дома.
— Преди това би ли ми дал нещо за ядене? Умирам от глад.
— Разбира се. Точно се канех да вечерям.
Той ѝ донесе поднос, върху който се поклащаше кръгъл къс от познатата ѝ люта наденица, а също и парчета сирене, хляб, мариновани зеленчуци и вино. Всичко бе много вкусно, но Тиан не хапна почти нищо. Никога до този момент не се бе чувствала толкова неспокойна, дори и в деня, когато аахимите бяха прекосили дверта и тя за пръв път бе видяла Минис от плът и кръв. Тази сцена на домашен уют можеше да е истинска. Занаятчията с шок осъзна, че част от нея все още копнее за това.
Посрамена от непостоянството си, тя си припомни безсмислената смърт на малката Хани. Припомни си смазаната ѝ гръд и увисналите безжизнено крайници. Тиан потърка захабената кожена гривна, с която не се бе разделяла. Рожденият ден, на който Хани ѝ я бе връчила като подарък, изглеждаше толкова отдавна.
Още от самото начало ти си бил част от заговора, Минис. А ако не, не си имал смелостта да откажеш, когато най-сетне си разбрал замисъла на предводителите. И в двата случая ти си ме предал.
Тя не бе сигурна точно по какъв начин да пристъпи към следващата фаза от плана си. По природа Тиан не беше нито студена, нито пресметлива, а успехът зависеше от прилагането на тези качества. Занаятчията повдигна очи. Минис не откъсваше поглед от нея, което я накара да потръпне.
Младата жена наля малко вино в чашата си, напълни неговата и отпи, повдигнала бокала си с две ръце. Виното бе превъзходно и се плъзгаше по гърлото с лекота, но тя не биваше да се напива. Това би се оказало фатално.
Времето минаваше. Тя отново доля на Минис — трета чаша. Достатъчно, за да отслаби задръжките му.
Големите очи на аахима бяха влажни.
— Тиан, толкова съжалявам. Аз бях непростимо глупав.
— Да, такъв беше!
— Но ти не знаеш какъв бе животът ми. И двамата ми родители бяха убити, докато бях на пет.
Това оправдание ли беше?
— Как се случи?
— Вулкан заплашваше да залее лозите ни. Двамата отишли да го изучават, а той избухнал неочаквано. Лавата унищожила телата им.
Тя потръпна.
— Ужасна смърт.
— В онзи ден изгубих всичко — огорчено каза той. — Витис ме взе под опеката си, макар че той мразеше родителите ми и техните ценности. Той е от старите аахими: арогантни и студени. Мразеше всичко, което те харесваха. Подиграваше се на всичко, което те ценяха. Всичко, в което те вярваха, Витис отхвърляше като лъжи, шарлатанство и глупости.