— Това не е всичко, сър — обади се Ксабиер. — На няколко пъти лейтенант Хлар организира безредните войници, уби поне десетина лиринкса с меч и арбалет и още много с копиемет. Докато съм бил в безсъзнание, той сам е повел остатъка от войската ни срещу превъзхождащи лиринкски сили и ги е разкъсал — нещо, което нито веднъж не е било постигано досега. Ако не беше Крил-Ниш Хлар, нито един боец от армията на Джал-Ниш нямаше да оцелее.
Настъпи дълго мълчание, след което генерал Троист пристъпи напред.
— Справил си се добре, Крил-Ниш. От първите прекосили войници научих част от историята ти. По-късно ще ми предоставиш подробен доклад, след като устроим сигурен лагер и се погрижим за ранените. Но първо искам да те възнаградя за проявеното мъжество.
Той направи знак към един от адютантите си, който пристъпи напред, носейки черен меч със сребърна дръжка и бял скъпоценен камък в петата. Троист взе меча, отпусна го върху дланите си и със същото движение коленичи.
— Крил-Ниш Хлар, приеми този меч като награда за храбростта си и в знак на включването ти като лейтенант в моята армия.
Ниш остана неподвижен, загледан в прекрасното оръжие.
— Не разбирам…
— Той потвърждава временното ти повишение, глупако — каза скрутаторът, стоящ на една крачка зад генерала. — Вземи проклетото оръжие и го размахай.
Ниш също се отпусна на едно коляно и прие меча, който се оказа неочаквано тежък.
— Не зная какво да кажа — дрезгаво каза той. — Благодаря ви, че пристигнахте навреме. И за честта, която ми оказвате, сър. Надявам се, че ще се окажа достоен за нея.
— Аз съм почетеният — отвърна Троист. — Ако имаше повече бойци като теб, Крил-Ниш, отдавна щяхме да сме спечелили войната. Изправи се, лейтенант Хлар. Поздрави хората си.
Механикът се надигна, отдаде чест на генерала, сетне издигна меч и го размаха в поздрав към четирите посоки — към войниците, редом с които се бе сражавал, и към погиналите им другари.
Те отново изреваха гръмовно, започнаха да скандират името му и да удрят по щитовете си. И не спряха, докато не прегракнаха.
Ако не беше мисълта за всички онези погинали — техни и негови братя — това щеше да се окаже най-щастливият ден в живота на Ниш.
Девет
По-късно същия ден Флид придърпа Ниш встрани, за да го разпита за съдбата на баща му и начина, по който Джал-Ниш използвал сълзите. Когато младият Хлар приключи, скрутаторът каза:
— Най-добре да проверим лично.
Ниш бе очаквал подобна реакция. Флид трябваше да се убеди с очите си, а също и да потърси сълзите. Или поне да узнае какво е станало с тях.
— Сега ли?
— По-късно. Сега има прекалено много лиринкси. Върви да се наспиш. Ще отидем по тъмно.
Флид го събуди през нощта. Бе облачно и ръмеше, когато двамата яхнаха конете и се отправиха съвсем сами. Скрутаторът заяви, че така било най-добре. Те прекосиха реката и внимателно поеха сред долината. Ксервиш често спираше, за да се ослушва.
— Мисля, че са си отишли — рече Флид. — Лиринксите не обичат да се задържат около полесражения, където има техни мъртъвци, а в тукашното бойно поле такива не липсват.
Близо до зазоряване най-сетне достигнаха горния край на долината — мястото, където се бяха намирали офицерските палатки. Двамата се настаниха под един скален ръб, за да изчакат настъпването на утрото. Тъй като бе хладно, донасяната от вятъра воня бе слаба. Ниш се надяваше, че със скрутатора ще са приключили със задачата си далеч преди напредъкът на деня да е докарал трупно зловоние.
— Сигурно се чувстваш ужасно — предположи възрастният спътник.
— В действителност не зная какво да чувствам. Радвам се, че татко вече не страда. Мисля, че за всички така е най-добре. Той беше зъл човек, чиято поквара се увеличаваше с всеки изминал ден. Ако беше оцелял… И все пак… въпреки всичко, което той ми стори, той все пак беше мой баща. А сега го няма.
— Това е загуба за всеки мъж. Все още си спомням деня, в който научих за моя баща. — Флид въздъхна, бръкна в дисагите и извади сребърна плоска бутилка, която подаде на Ниш.
Механикът отпи голяма глътка и се задави.
— Силно е!
— Точно от това се нуждае стомахът ти. — Флид се облегна върху камъка и бавно повдигна бутилката към устните си, но не отпи.
Развиделяваше се. Сивите скали се отделиха от сивотата на небето, долината вече не се сливаше с хоризонта, между камъните и сухата трева изникна разлика. Купчините трупове също придобиха ясни очертания.