Дипли на мъгла се виеха в хлътнатините и край потоците. Гледката бе сива, мрачна и изключително, изключително потискаща. На Ниш му идеше да заплаче.
— Толкова много погинаха заради глупостта на един-единствен човек. Един скрутатор. Баща ми!
— За бедствие от подобен мащаб не е отговорен единствено той — каза Флид. — По-добре се запитай защо Съветът притежава подобна власт, а не е способен да я използва разумно. Или защо е делегирал подобна отговорност на човек като Джал-Ниш?
— Или защо изобщо е дал власт на човек като Гор — додаде механикът.
— Някога той беше добър човек — замислено каза Ксервиш, — но прекалено амбициозен. Когато настъпи време да се оттегли, Гор не искаше да си отиде. Изглежда това е било угодно на силата, криеща се зад Съвета…
— Когато споменах за това одеве, вие едва не си завряхте юмрука в гърлото ми.
— Кланкерите имат уши, Ниш. Както казах, Гор отказа да се оттегли. Той измени правилника на Съвета, позволявайки неограничен мандат. Мисля, че това бе първата му стъпка към покварата. Съветът престана да носи отговорност дори пред самия себе си. Други също последваха примера на Гор, а когато остаряха, много от тях избраха да си послужат с преизграждане: да подмладят телата си. Това е злина, на която съм се заклел никога да не се подлагам.
— Не всички от тях оцеляха, но онези от тях, които го сториха, скоро разполагаха с такова могъщество, с такова знание, че никой не бе в състояние да ги надвие. Вместо да се грижат за сигурността на Сантенар и всеобщото добруване, те се вманиачиха над всеобщ контрол. Запазването на властта придоби по-голяма важност от победата. Скрутаторите се нуждаеха от войната. Тя бе тяхното оправдание непрекъснато да затягат мерките. А нашият страх им позволи да го сторят. И Сантенар пое по пътя на разрухата.
— Едва наскоро осъзнах къде сме допускали грешка, само че в този момент вече бе прекалено късно. Лиринксите се бяха укрепили и техните размножителни темпове надхвърляха нашите. Спечелването на войната вече е невъзможно за нас.
— Какво? — Ниш скочи на крака. — Вие се шегувате.
— Иска ми се да беше така. Ако не се случи някакво истинско чудо, ние сме обречени. Това е тайна, която не бива да бъде разкривана пред никого, Ниш. Подобна вест би нанесла съкрушителен удар върху бойния ни дух. Това е още една причина да пазим всичко в тайна. Но засилените потиснически мерки пораждат нови и нови хора, които търсят начин да ги заобиколят. Като например твоята Мира.
— Познавате Мира?
— Зная, че тя общува по скит с общество от съмишленици из цял Лауралин.
— И Съветът вижда врагове в тяхно лице?
— Не, в противен случай те отдавна нямаше да се намират между живите, дори и сред тях да има важни особи. Но те биват наблюдавани изключително внимателно. И ако направят дори една погрешна стъпка, краят им ще настъпи.
— Дори краят на Мира? Която е изгубила съпруг и три деца?
— За момента тя е в безопасност. Съветът най-накрая осъзна, че в опитите си за всеобщ контрол е изгубил контрол над войната. Уви, скрутаторите не са в състояние да сторят нищо по въпроса.
— Искате да кажете, че сме обречени? Че няма смисъл да се сражаваме повече и трябва да се предадем?
— Винаги има неща, които остават, ако човек разполага с ума и волята, за да ги открие. А и пристигането на аахимите промени баланса. Сега ние разполагаме с по-голям шанс, но опасността също е по-голяма. Както и неизвестността. Със сигурност зная следното: ако искаме да имаме някакъв шанс, прогнилият Съвет трябва да бъде унищожен. А ето че и слънцето изгрява. Да вървим.
Стотици мършояди се бяха примъкнали откъм околните хълмове. Потънали в гнусното си пиршество, те не обърнаха никакво внимание на Ниш и Флид. Все още не личаха следи от консумацията им, защото труповете бяха прекалено много.
Механикът отведе скрутатора до мястото, където се бе издигала палатката на Джал-Ниш. Не бяха нужни обяснения — доказателствата за глупостта на бащата на Ниш се виждаха навсякъде: разсечените тела на офицерите, срязаните крайници, палатки и кланкери. Повечето от труповете бяха погълнати от лиринксите, а впоследствие дооглозгани и от мършоядите, които се бяха поотдръпнали при пристигането на двамата посетители, но нямаха намерение да се отдалечават.
— Това е генерал Там — каза Флид. — А до него лежи Гризм. И двамата бяха отлични пълководци, които трудно ще заменим. — Той неразбиращо поклати глава. — Невъобразима глупост. Само в рамките на миг е унищожил цялото командване. Защо ги е събрал на едно място? Какво се е надявал да постигне?