Сетне той пришпори коня си в дъжда. Флид го последва. След пет минути, когато би трябвало да започва неизбежната тревога, те вече вдигаха котва.
Вятърът вееше още по-силно — яростна хала.
— Сигурен ли си, че е безопасно да продължим? — попита Ниш. Туркадско море приличаше на развълнувана белота. Пяната бе скрила вълните.
— И в по-лошо време съм плавал — отвърна капитанът. — Не много по-лошо, но за двойно заплащане ще се осмелим.
Флид рязко се извърна и се вторачи в Ниш. Механикът тъжно се усмихна в отговор:
— Смятах, че животът ви си струва тази цена. Прав ли съм бил?
— Няма как да знаеш, че залавянето ми не е било част от плана ми — просъска Флид.
— Просто не можете да признаете, че сте бил надвит.
След дълго мълчание скрутаторът каза:
— Смятах, че това е краят. Ти се оказа корав негодяй, Ниш.
— Уча се от най-добрите.
— Гледай да не ти става навик.
Корабът напусна залива и навлезе в открито море. Под напора на стихиите съдът веднага започна да се накланя. След противоположна маневра течението подхвана съда, вятърът го блъсна в кърмата. Корабът пое с почти прибрани платна.
— Ако вятърът се усили още — каза капитанът, — ще трябва изцяло да свием платната.
— Поне лиринксите не ни заплашват — рече Ниш.
— Сега трябва да мислим единствено за вихрите и скалите.
— След колко време ще достигнем Мъгливото море?
— Около двадесет левги. Четири или пет часа с настоящата скорост. Но има един момент, който може да ни забави.
— А именно?
— Теснината — намеси се Флид, обърсващ очи от пръските. Над борда непрекъснато плискаше пяна, която ги блъскаше в лицата.
— Какво е това?
— Участък, в който морето се стеснява страшно много. Буквално е възможно стрела, запратена от единия бряг, да достигне другия. Там течението е страшно бързо. Нужни са силна ръка на кормилото и подходящ вятър, за да бъде преодоляна Теснината. Там няма възможност за поправяне на грешките.
— А как преминавате в обратна посока? — удиви се Ниш.
— Всички питат това — мрачно се засмя капитанът. — Изтеглят ни от брега. Никой съд не може сам да преодолее течението.
— Изтеглят ви? Това е гледка, която бих искал да видя.
— Не те съветвам. Дъното на панталоните ти бързо ще натежи — рече морският вълк. — Сега ще ви оставям, защото имам работа.
Ниш се приближи до борда, но там бе прекалено опасно. Затова той се облегна на капитанската каюта. Там дъждът и вятърът не се усещаха толкова силно.
Механикът потъна в размисъл за случилото се по-рано днес. Той бе изненадал и себе си, налагайки волята си над градоначалника по такъв безскрупулен начин. Това не бе типично за Ниш. Всъщност, бе повече в стила на баща му. А най-силно го шокира осъзнаването, че му се бе понравило.
Вятърът фучеше, пръските летяха, металносивите скали прелетяха край тях. Ниш не проумяваше по какъв начин капитанът успява да се ориентира в нищожния канал, но по някакъв начин корабът премина невредим. Теснината бе дълга около левга и преминаването ѝ отне около десет минути. Сърпът на чезнещата луна надникна през облаците. Скалите изчезнаха, течението забави ход. Бяха напуснали Туркадско море и вече пореха водите на Карама Малама, където се надигаха огромни вълни. Малката черупка се разклащаше като подето от вятъра огънато листо.
Опипом Ниш се спусна в трюма, където откри празен хамак и легна. Но не можа да заспи. Корпусът непрекъснато стенеше и скърцаше. Хамакът повтаряше люлеенето на кораба. Войниците, повечето от които бяха прекарали целия си живот на сушата, не спираха да повръщат. Скоро и самият Ниш правеше същото. Вонята бе отвратителна.
Утрото настъпи, но механикът се чувстваше прекалено слаб, за да обърне внимание на приближаването му. Едва часове по-късно със залитане той се качи на палубата, където завари капитана и Флид да разговарят притеснено.
— Какво става? — попита Ниш.
— Ние възнамеряваме да продължим на изток — каза скрутаторът, — но вятърът ни отвежда на юг и запад. И не можем да сторим нищо.
— Какво има на запад?
— Само море. Стотици левги море…
— И Каринтските рифове — намеси се капитанът.
— А къде са останалите кораби? — поинтересува се Ниш.
— На котва в Хардлар, надявам се — каза Флид.
— Значи сме сами.
Никой не отговори. Скрутаторът посочи с палец към трюма. Крил-Ниш слезе отново, където го чакаше неприятното откритие, че някой е повърнал в хамака му. Механикът го обърна и се настани вътре. Собственият му стомах негодуваше не по-слабо от дъските на кораба.