— Не е така — прошепна той.
— Щом Юриен се върне, аз ще бъда осъдена на смърт. Тогава никой няма да е способен да ми помогне. Но ти можеш да ми помогнеш сега.
— Като предам приемния си баща — огорчено каза той. — Това завинаги ще ме разруши в очите му.
— С течение на времето ще забрави. Ти си всичко, което му е останало. Трябва да му се опълчиш, Минис. Това ще повиши мнението му за теб.
— Ти не го познаваш.
— Ти казваш, че ме обичаш, кълнеш се, че си готов да ми помогнеш, а всеки път започваш да увърташ. Докажи обичта си — помогни ми да избягам. Ако го сториш, ще ти отдам душата и тялото си. В противен случай ставаш умишлен съучастник в убиването ми.
Минис не можеше да я погледне в очите. Той започна да обикаля палатката, хвърляйки срамежливи погледи към занаятчията.
— Ти нямаш представа какво искаш от мен.
Тиан не му позволи отдих.
— Искам единствено живота си — каза тя.
— В замяна на честта ми.
— Как ще се отрази на честта ти моята екзекуция? — остро се поинтересува жената.
— Моля те, Тиан. Боли ме да слушам да говориш така.
— Как иначе да разговарям с мъж, който заявява, че ме обича, но не е склонен да си повдигне пръста, за да спаси живота ми? Жалък си, Минис. Вземам си думите назад: ти не си мъж, а сополиво и хленчещо хлапе.
— Това не е истина, Тиан — изплака той. — Аз наистина те обичам.
— Тогава ми помогни.
Лицето му притъмня от придошлата кръв. Вените на врата му пулсираха.
— Приемни татко, какво да направя?
— Избягай с мен. Още сега.
— Не мога да те изведа от лагера. Всеки напускащ конструкт и пътниците му трябва да разполагат с пропуск.
— Дори и синът на Витис?
— Той ми няма доверие. Но може би след няколко дни…
— Утре ще бъде последният ни ден. Знаеш това много добре. Лагерът е почти празен. Остават още осемдесет и девет конструкта. След това ще останем в новия стан, където няма да ми позволят да помириша конструкт. Този път няма да успееш да отложиш, Минис. Щом Витис се върне, ще бъде прекалено късно.
— Но какво мога да направя? — проплака аахимът.
На Тиан ѝ идеше да го зашлеви. Говорим за живота ми! Нима това не значи нищо за теб? Тя затвори очи, разсъждавайки трескаво. Бе опитала всичко, но страхът на Минис бе прекалено силен. Оставаше ѝ само една възможност, макар въпросната да бе в пълна противоположност на същината ѝ. Налагаше се да го нарани истински.
— Нищо! — заяви Тиан с целия сарказъм, който можа да вложи в една дума. Но пак не беше достатъчно. Трябваше да го разтърси. — Не можеш да ме спасиш, защото не ти стиска, Минис. Ти си момче, което се опитва да си нахлузи панталоните на приемния татко, но не успява, защото няма с какво да ги изпълни. Нищо чудно, че Витис се отнася с такова презрение към теб.
Аахимът се олюля.
— Ти си жестока, Тиан.
Тя впери изпепеляващ поглед в него и не каза нищо. Времето за приказки бе отминало.
— Може… може и да успея да сторя нещо — каза Минис. — Утре, когато превеждаш последните конструкти. Ще опитам тогава.
— Какво ще опиташ?
Той я бе провалял прекалено често. В този случай Тиан не можеше да си позволи лукса на смътните надежди.
— Ще спрем по средата на пътя. Аз ще открия начин да отвлека вниманието на пазачите. Ще откача въжетата, уж за да проверя нещо. Ще трябва да действаме бързо, но е възможно.
Тиан не бе очаквала, че ще успее да го убеди.
— Сигурен ли си?
— Да. Вече взех решение.
— Минис. — Тя се приведе и протегна ръце към него.
Аахимът я прегърна силно и зарида, което я накара да се почувства още по-виновна.
— Съжалявам, че се усъмних в теб. Но бях толкова изплашена. — Тя повдигна очи към него и напълно импулсивно притисна устни до неговите.
Тъй като това бе първата ѝ целувка, тя не знаеше какво да очаква. Допирът приличаше на докосването до електрическа змиорка. Усещането се пренесе по цялото ѝ тяло. Когато отдръпна глава, усещаше устните си набъбнали. В очите на Минис прочете желание и за момент се изкуши. Но от това нямаше да излезе нищо добро.
— Бъди така добър да ме отнесеш у дома — каза тя. — Първо доказателството.
На разсъмване я събуди някакъв непознат аахим.
— Къде е Минис?