В отговор на вика на Тицеа един от пазачите скочи и веднага насочи арбалета си в посоката на протегнатия ѝ пръст. Но миг след това се отказа, защото от земята не можеше да се прицели добре. Той се затича към първия прикачен конструкт, за да се покатери в него.
— Тиан, изчакай ме — извика Минис и размаха ръце като изоставен любовник. Сякаш действително бе възнамерявал да я спаси. Но наистина ли бе планирал? Тя нямаше как да узнае. И нямаше намерение да спира сега. Ако останеше, щеше да намери единствено смъртта си.
Тя притисна шлема, изтегли енергия и я тласна към машината. Воят стана пронизителен. Конструктът се стрелна напред.
— Пази се! — разнесе се нечий вик. Последва моментен опън откъм кабела. Тиан вложи още енергия, но очакваното скъсване не последва. Конструктът се разтърси, сетне амплиметът пое контрол, всмуквайки огромен поток сила. Занаятчията се опита да го спре, но не успя. Никога не се кълни в амплимета! Машината се изстреля, кабелът звънко се скъса. Свободният му край се изстреля като змия.
Вик на болка заглуши за момент рева на механизма. С лек завой Тиан погледна назад. Виещият се кабел се бе увил около кръста и бедрото на Минис, за да го понесе към земята. Младият аахим биваше блъскан в канарите.
Вцепенената занаятчия извади кристала, за да забави машината.
Минис лежеше неподвижно. От хълбока му се стичаше кръв. Дори от това разстояние тя можеше да види костта, щръкнала от крака.
Дали го беше убила? Какво щеше да прави сега?
Всички аахими тичаха. Тицеа и баща ѝ първи достигнаха Минис, за да му помогнат да седне, но побързаха да го отпуснат отново. Младата аахима скочи на крака и изкрещя нещо към Тиан, вик на ярост и предателство. Тяхната гостенка се бе отплатила за приема, осакатявайки Минис. С това бе докарала наказанието на клан Елинор.
Ако Минис изобщо бе още жив, то той умираше.
Войниците търчаха към нея. Болт профуча на по-малко от педя от ухото ѝ. С периферното си зрение Тиан зърна как неколцина аахими се настаняват в бойните кули. Ако искаше да се спаси, тя трябваше да избяга веднага, оставяйки Минис да лежи окървавен на земята. Ужасяваше я мисълта за гнева на Витис.
Тя блъсна амплимета обратно в гнездото. С тласък на енергия, накарал косата ѝ да задими, Тиан насочи конструкта на юг, към пустошта.
Дванадесет
Аахимите стреляха. Едно-две копия одраха бронята на понеслия се конструкт, но останалите потънаха в дирята му. Никой не я последва — намираха се на левги от най-близкото излъчване. Щеше да им се наложи да изпратят пеш вестоносец до лагера, което щеше да им отнеме часове. Но щом за делото ѝ се разчуеше, аахимите щяха да я преследват из всички краища на света, без значение какво станеше с Минис.
Как така всичко се бе объркало тъй бързо? Може би тя бе проявила прекалена суровост в преценката си към младия аахим. Защо бе очаквала да ѝ помогне с цената на такова предателство? А в принудата си тя бе извадила на показ собствените си недостатъци. Тя бе по-лоша от него. Тя беше най-презряното нищожество в цял Лауралин.
Това бе най-лошият ден в живота ѝ. Баба ѝ я беше учила да се изправя лице в лице с проблемите си. И Тиан винаги се бе старала да прави това. А сега беше избягала. Продължаваща да се измъчва, тя насочи конструкта през равнините. След като прекоси Западния път (той се отправяше на югозапад към Гнулп, а после на североизток към Лакътин, Нишин и река Зорт), жената зави на запад. Главният аахимски лагер се намираше край Госпет, занаятчията трябваше да избегне и него. Самият град бе на практика опустял — всичките му жители бяха зачислени да дърпат кланкери.
Тази земя, достъпна за набезите на мелдоринските лиринкси, изглеждаше пуста. През целия ден Тиан не зърна никакви следи от човешко присъствие. В късния следобед тя мина покрай гора. Тук излъчването бе силно, затова занаятчията пусна машината си с пълна скорост. Спря да нощува едва когато стана прекалено тъмно.
Амплиметът вече не черпеше енергия самостоятелно. Тиан спря конструкта и се отпусна в седалката, впервайки поглед в разгърналия се мрак. Не ѝ се искаше да мисли в какво се бе превърнала.
Кристалните сънища, споходили я след заспиването, ѝ причиниха срязваща вина, принудила я да се събуди. Небето бе покрито с непрогледни облаци: не се виждаха звезди или луна. Нямаше как да прецени времето. Мракът между дърветата бе тъмен и гъст като катран.