Занаятчията започна да търси друга възлова точка, без да е сигурна, че наблизо съществува такава. Някои морета не разполагаха със собствено излъчване. Ако не успееше да намери, и най-малкото прекъсване на захранването рискуваше да я потопи. Макар тя да не бе сигурна, че това би било лошо.
Все пак занаятчията намери ново излъчване. То бе почти толкова далечно, много слабо. Тя обедини притоците на двете полета и продължи.
Тринадесет
Около седмица след пристигането си в Оелил, когато Гилаелит крачеше сред тунелите в напразен опит да придобие някогашната си сила, той долови някакъв ожесточен спор иззад ъгъла. Тетрархът се доближи тихо и надникна. Пред него се издигаше подземие с формата на детелина, накъсано от каменни колони. Две от създанията стояха в края на един от дяловете, застанали пред тълпа от около двадесетина други.
— Това е бъдещето ни на Сантенар — разгорещено настояваше едната от стоящите отпред лиринкси, дребна женска с прозрачна небронирана кожа и разкошни криле, които потрепваха едновременно с думите ѝ и хвърляха пъстри отражения из стаята. — След като вече знаем, не можем да останем в това състояние.
За какво ли говори тя? Гилаелит се вмъкна в сенчеста ниша, която му позволяваше да наблюдава, без да бъде видян.
Другият застанал отпред лиринкс, който също се оказа женски, бе два пъти по-едър от прозрачната.
— Но и не можем да пренареждаме песъчинките на времето, Лиет — каза тя. Нейните бронирани люспи бяха надраскани и огънати, очевидно видели множество сражения, макар стопанката им да не бе възрастна. — Никакво плътоформиране не може да промени това, което сме.
— Глупачка! Естествено, че можем да се променим! И трябва.
— Точно ти ми говориш така? Ти, която с небронираността си не можеш да влезеш в битка?!
— Не ми трябва броня — ожесточено каза дребната Лиет. — И с нищо не съм по-лоша от теб. Моите проучвания са спасили много от бойците ни, а също така са отнели и не по-малко вражески животи.
— Та ти дори не си в състояние да цветоницираш. — Бронираните плочки на едрата женска се покриха с ярка палитра от червено и жълто: презрение към неспособността на Лиет. — Трябвало е да те удавят още при раждането.
— Как смееш?! — дребната изтрещя с криле. — Твоята форма е наследена от чудовищата, които е трябвало да плътоформираме в утробата, за да оцелеем в безмилостната празнота.
— Аз съм истински лиринкс — каза мускулестата женска. — Това е моята същина.
— Вие сте минало. Вие не съответствате на този свят и трябва да се подчините на изменяне!
Изменяне? Гилаелит внимателно се приведе. Може би възнамеряваха да се плътоформират отново, за да се приспособят към специфичните условия на Сантенар?
Другата женска се изправи на пръсти, извисявайки се над Лиет, и извади ноктите на ръцете си. Те бяха дълги и остри като кинжали.
— Това е сквернословие! Вземи си думите назад или ще понесеш полагащите се последствия!
Лиет отпусна криле, но не в покорство.
— Съжалявам, Инил. Не се изразих правилно. Позволи ми да обясня. Някога разсъждавах също като теб, но матриархът ми отвори очите. Ние сме се превърнали в създания, подходящи само за едно — неспирна война! Ние сме роби на собствените си брони.
Инил започна да чопли пода с ноктите на краката си.
— Войната е нашият живот.
— И не копнееш за мир, за шанса да живееш живота си без страх?
— За какво ми е мир? Аз съм боец и водя произхода си от бойци. Аз живея за бойното поле.
— Но децата ти…
— Децата ми копнеят да изпълнят дълга си, а не да променят същината си в отклик на някакви себични приумици. — Инил изплю предпоследната дума с ненавист. За лиринксите това бе мръсна дума. За тях нямаше по-голямо злодеяние от отказа за саможертва.
— Нуждата от промяна е продиктувана от най-добрата причина — изтъкна Лиет. — Оцеляването ни.
— И в сегашния си вид печелим войната. Не е нужно да се променяме.
— С тази победа ще посеем кълновете на собствената си гибел. Била съм сред човеци, Инил — бавно и предпазливо продължи Лиет. — Някога ги мразех и ги презирах. Исках да ги избия до един. Но сега им завиждам, защото и най-незначителният човек разполага с нещо, което ние сме изгубили толкова отдавна, че вече дори не си спомняме притежанието му. Къде е културата ни? Къде са нашите изкуства и науки? Ние не разполагаме с нищо подобно. В празнотата сме захвърлили всичко, което не е било критично за оцеляването ни. С тази постъпка сме загърбили всичко, което ни е придавало уникалност. Превърнали сме се в машини.