Може би матемантията щеше да предостави отговор. Той започна да изчислява поредица от четвърти степени — упражнение, целящо да подготви ума му. Но още първото изчисление се оказа грешно. Сегашният ужас бе далеч по-силен от ужаса на предишния провал, защото Гилаелит се гордееше с изчислителните си умения. Той никога не грешеше. Никога.
Тетрархът повтори пресмятането.
Още по-лошо: този път получи различен отговор, също погрешен.
Гилаелит се отпусна на колене и започна да блъска по пода с юмруци. Хладната решителност бързо овладя импулса му. Това не можеше да се случва, не и на него. Но щом бе изникнал проблем, той щеше да бъде разрешен чрез прилагането на същата процедура, с която Гилаелит бе отстранявал всички трудности от живота си: с непоклатима, несломима воля. Тетрархът се изправи в цял ръст, подминал досадните болки в корема. Мога да го направя. Трябва да го направя. Подбра друго число, 127, и започна да го повдига. 16 129, 2 048 383, 260 144 614. Не, пак имаше грешка. Последната цифра трябваше да бъде нечетна. Той се канеше да опита отново, когато осъзна, че е забравил първото число. Изпитваше затруднения и да си припомни последователността на операциите. Той бе изгубен!
Ами ако и другите му умения гаснеха? Ако скоро не приключеше делото си, никога нямаше да успее. Щеше да е живял напразно, защото Гилаелит живееше за постиженията.
Следващите три дни тетрархът лежа със затворени очи, отказвайки да се храни. Той беснееше против сполетялата го съдба и търсеше изход. Нямаше да се откаже толкова лесно. Трябваше да разбере същината на проблема си.
След много усилия той успя да приготви поредица от тестове, за да провери състоянието на ума си. Резултатите бяха недвусмислени. При бягството му от тунела фантомният кристал бе изтеглил прекалено много енергия и буквално бе изпържил малък сегмент от мозъка му. Частици от интелекта му бяха изгубени завинаги, но възстановяването на някои аспекти можеше да бъде постигнато чрез усърдни упражнения. Ала не това бе същинският проблем.
Експлодирането на възловата точка бе пръснало фантомния кристал. Неговите късчета оставаха в подсъзнанието на Гилаелит, където постоянно нанасяха допълнителни щети. Всеки път, когато той използваше мистичните си умения, част от почерпената сила изтичаше към тези парчета, влошавайки щетите. Неминуемо щеше да настъпи момент, в който вредата щеше да се окаже прекалено голяма.
Съществуваше едно-единствено решение. Веднага щом здравето му се възстановеше достатъчно, тетрархът трябваше да използва Изкуствата си, за да открие и стопи всеки от фрагментите. Не биваше да оставя и нищожна частица. Успееше ли да стори това, щеше да спре бавното разрушаване на интелекта си.
Въпросното решение бе преплетено с проблема. Подобно начинание щеше да изисква големи количества енергия — риск да унищожи онова, което се опитваше да спаси.
На следващата утрин Гилаелит откри страж — зигнадр — в коридора пред стаята си. Приспособлението представляваше чудат предмет, отгледан органично, но не жив. То не приличаше на гъбообразните стражи, които бе виждал в Снизорт. По-скоро наподобяваше ракоподобна членестонога топка, извита в спирала, и бе високо малко повече от лакът. Очи, разположени на собствени стволчета, се изместиха, за да последват движението на тетрарха. Но самото приспособление не му попречи, затова Гилаелит продължи.
Един произволен десен завой го отведе в място, което му бе непознато. Оелил представляваше лабиринт от асансьорни шахти, спираловидни в различен диаметър проходи и тунели, които се отправяха в привидно произволни посоки. Често проходите следваха скалните слоеве. Преобладаваха широките тунели, макар че се срещаха и тесни участъци, налагащи странично напредване, или ниски шахти, които изискваха пълзене.
След едночасов преход, накъсан от няколко спирания за почивка, Гилаелит достигна леко наклонен тунел, осветяван от фенери. Тъй като наоколо не се виждаха лиринкси, тетрархът продължи. Не след дълго се натъкна на участък, където скалите се бяха разместили. В открилия се слой личаха най-различни фосили: останки от дребни животни, големи и малки кости, черупки, плъхоподобни черепи и листа, напомнящи папратови. Някои от вкаменелостите съдържаха сходство с животни, които Гилаелит бе виждал и преди, но други изглеждаха съвсем непознати.
Той приклекна до фенера, за да ги разгледа по-добре. До този момент не бе обръщал внимание на подобни реликви от миналото. Може би това представляваше грешка за един геомант.