Тетрархът се изправи, разтърка проболия го кръст и затътри крака до следващия фенер. Тукашните фосили наподобяваха предишните, но съдържаха и дребни разлики. При следващия фенер, осветяващ по-долен слой от скалата, също бяха различими разлики. И тази прогресия продължаваше.
Особено често се срещаше вкаменелостта на ракоподобно създание, свито на топка. То имаше големи фасетъчни очи, поставени на къси стъбълца. Погледът му сякаш следеше Гилаелит.
Той се извърна, сетне погледна отново. Насрещният поглед се бе оказал игра на въображението му, но създанието приличаше на стража, поставен пред стаята му. Изглежда зигнадрът бе построен въз основа на този фосил. Съгласно Принципа на подобието, един от главните закони на Изкуството, всяка отделна вкаменелост на този вид можеше да е свързана със зигнадра, което означаваше, че цял Оелил би могъл да шпионира тетрарха. Нима наистина нямаше да му остане и едно скришно място?
Но пък дали имаше значение?
Стомахът на Гилаелит се сви. Дългата липса на контрол върху живота му го убиваше.
Тетрархът седеше в голяма трапезария, чоплеше безвкусната зелена помия в купата си и мрачно размишляваше над безпомощността си. Гирил бе обещала да му предостави дузина затворници — някои от които опитни в обработката на метал, дърво и камък — веднага щом той се възстанови достатъчно, за да отиде в Алцифер. Останалите роби, които не притежаваха тясна специализация, щяха да готвят, чистят и да му помагат в устрояването на подходящо работно място. Гирил му бе върнала геомантичния глобус и всички останали приспособления, но щяха да минат седмици, преди Гилаелит да се е възстановил достатъчно, за да може да ги използва.
Освен това тя бе позволила на тетрарха да обхожда целия Оелил, което загатваше, че тя не възнамерява да го освободи. Гилаелит се бе постарал да научи колкото се може повече за града и с удовлетворение откри, че лиринксите не плътоформират тук. Той се страхуваше от малко неща, но тези дебнещи чудовища пораждаха у него особен ужас.
Последва някаква суматоха, след която в трапезарията нахлуха неколцина прашни лиринкси, водени от дребен и безкрил мъжки. Гирил, която изучаваше някакъв пергамент, го остави върху масата и възкликна радостно. Лиет, която се хранеше от купа с размерите на кофа, я блъсна на пода. Сияйните ѝ криле се разгърнаха, тя подскочи и се хвърли към безкрилия. Сблъсъкът го повали на земята. Седнала върху гърдите му, женската започна да го засипва с юмруци, които безкрилият беше безсилен да спре. А останалите лиринкси се смееха — удивителна гледка.
Какво ставаше? Дори Гирил се усмихваше широко.
— Тлапп! — каза накрая тя.
Лиет се надигна, помогна на мъжкия да се изправи и пъргаво го хвана под ръка. Той също се усмихваше.
— Добре дошъл, Рил — каза матриархът. — Бояхме се, че си погинал при обсадата.
— Имаше моменти, в които това заплашваше да ме сполети. А пък когато прекосявахме морето в лодка, не по-голяма от човешки нужник, ми се искаше действително да съм мъртъв.
Той се приближи със сведена глава, демонстрирайки покорство, а Гирил повдигна брадичката му и меко заговори на някакъв диалект, който Гилаелит не разпознаваше. Кожата на Рил започна да блести във весело сливане на жълто и синьо. Накрая той се поклони и излезе, все още хванат под ръка от Лиет.
По-късно същия ден Гирил дойде в стаята на Гилаелит, придружавана от безкрилия мъжки.
— Това е Рил — каза тя, — един от най-добрите ми схематизатори.
— Виждал съм те и преди — рече тетрархът, опитвайки се да си спомни къде е виждал лицето на мъжкия.
— Аз те заведох да видиш Тиан — студено отвърна Рил. — Тя смяташе, че си загрижен за нея, а ти в действителност си се интересувал единствено от кристала ѝ.
Гилаелит сви рамене. Той нямаше намерение да обосновава действията си пред един иноземец.
— От думите ти излиза, че тя е твоя приятелка! — Тетрархът подчерта последната дума, намеквайки нелепост.
— Тиан се отнесе изключително достойно към мен — каза безкрилият. — Горчиво съжалявам, че се наложи да я използвам по такъв начин. При други обстоятелства действително бихме били приятели.
— Какво стана с нея? — попита Гилаелит.
В Нириандиол той бе започнал да мисли за нея по начин, който го бе притеснявал, защото въпросният начин означаваше загуба на контрол над част от живота му. Отделянето на подобно внимание бе нещо наистина необичайно за него — чувствата му към останалите се ограничаваха с това, което ефикасността налагаше. Хората се пречкаха и отправяха възмутителни искания. Налагаше се непрекъснатото им контролиране. Изоставянето на Тиан се бе оказало най-лесното решение на проблема с неприятно намалелия контрол, но сега тетрархът съжаляваше за постъпката си. Той бе изгубил шанса да се сдобие с ученичка, която би го допълнила по съвършен начин. И освен това бе изгубил… Какво? Възможността да се сприятели? Възможността за интелектуална и — макар че тук той поиска да прекъсне мисълта, все пак тя приключи — физическа близост?