Палатът се състоеше от сърцевина, покрита с купол — не, не купол, а извисяваща се черупка — от която се разгръщаха пет еднакви крила. Техните покриви бяха изградени от поредици извивки, чиято белота блъсваше окото. Дори и в сегашния си вид, покварен от времето, постройката спираше дъха с красотата си.
Гилаелит се изкачи по стълбите и бутна най-лявата от четирите врати, очакващи го на върха. Тя се отвори със скърцане. Напредването по коридора донесе усилено излъчване. В самата среда, където петте крила се сливаха, го очакваше огромна и ярка зала — покривната черупка се състоеше от едно-единствено парче стъкло. Червеникави петна се стичаха по стените, на места се срещаха отломки, а прахта господстваше и тук, но и това не намаляваше великолепието.
Досами центъра на залата се издигаше огромна кръгла маса, изработена от вулканично стъкло. Гилаелит умееше да цени красотата, но не гледката привлече вниманието му. Дори не му беше нужно да провежда изчисления, за да разбере, че точно това място е търсел.
— Рулке си е разбирал от работата — гласно каза той. — Построил е този дворец тук, защото резонансите са съвършени за делото му. Същото ще се отнася и за мен. — Гилаелит се обърна към мълчаливия лиринкс. — Ще работя тук. Сега ще ми предоставите ли слугите?
Мъжкият се обърна и се отдалечи, без да отговори, оставяйки тетрарха в незнание. Но пък той вече не очакваше да получи обещаните слуги.
Затова донякъде се изненада, когато на другата сутрин въпросният лиринкс се завърна, повел дванадесет роби. Всички те изглеждаха сурови и изнурени, както можеше да се очаква от години принудителна служба. Още в самото начало Гилаелит трябваше да си осигури верността им, а това нямаше да се окаже лесно. Несъмнено те гледаха на него като на предател. Единственият начин да надмогне тази пречка бе голият интерес, подкрепен от несломим контрол.
— Казвам се Гилаелит — обърна се той към новодошлите, застанал на върха на стълбището. — Гирил ви предостави на мен. Аз не съм строг господар, но изисквам незабавно и пълно покорство. Ако ми служите добре, след като приключа работата си ще се погрижа да бъдете освободени, за да се завърнете при близките си.
— Думата ти струва колкото лъжите на всички останали предатели — каза говорителят им, хърбав мъж на име Тиал. Той имаше бледа кожа и ръце, покрити с жълтеникави косъмчета. И брадата, и косата му бяха червени.
— От колко време си пленник на лиринксите? — добронамерено попита Гилаелит.
— Девет години — отвърна Тиал.
— Колцина са затворниците, които те са освободили през цялото това време?
— Нито един — неохотно отвърна запитаният.
— А колко са успелите да избягат?
— Няколко десетки успяха да се измъкнат в ранните дни — обади се дребна жена, покрита с белези. Тя стоеше в края на групата. — Разбира се, лиринксите ги изядоха до един. След това бягства почти нямаше, а малцината опитали винаги бяха залавяни. И после ги изяждаха пред нас.
Тетрархът мълча в продължение на минута, за да им позволи да осмислят собствените си думи.
— Е, Тиал — рече накрая той, добавяйки към думите си онзи студен поглед, с който бе усмирявал стотици слуги в течение на годините, — изглежда аз съм единственият начин отново да се срещнете с близките си. Ако ми нямате доверие, свободни сте да се върнете в Оелил и да си опитате късмета с бягство. — Гилаелит остана загледан в него за още миг, преди да се извърне към останалите. — Но на онези от вас, които останат и изпълняват точно нарежданията ми, обещавам свободата. Какво решавате?
Всички те останаха, разбира се. И най-незначителната надежда бе за предпочитане пред отсъстващата. Той се подсмихна.
— За начало внесете инструментите ми вътре. И бъдете много внимателни.
След дни работа залата със стъкления покрив бе почистена в съответствие с придирчивите стандарти на Гилаелит, а уредите му бяха подредени по посочения начин. Той предсказа вероятността на начинанието, като повдигна на четвърта степен поредица числа. Това усилие го остави треперещ. В крайна сметка му се наложи да довърши изчисленията върху хартия: пореден провал, макар че получените числа бяха като цяло хармонични — не съвършени, но достатъчно добри.
Тетрархът отпрати слугите си и остана в средата на залата, тържествуващ. След месеци измъчвал го хаос в живота му най-сетне настъпваше ред. Скоро той щеше да поеме под контрол всеки аспект на малкото си владение. Не таеше големи надежди, че ще успее да прекрати бавното гаснене на умствените си способности, но ако успееше да завърши делото си, щеше да умре доволен. За последно бе работил над този си проект през пролетта, в Нириандиол. Сега наближаваше есен.