Харджакс скриви лице, защото подобно откровение доближаваше обида. Той посочи към малка маса, обградена с чудати столове. Тези мебели приличаха на продълговати зърна, отворени в средата и извити. Бяха донесени леки храни и напитки. Тиан установи, че столът ѝ е изключително удобен. Тя не яде нищо, защото не се чувстваше добре дошла, но отпи малко от чашата си. Налятата вътре течност напомняше необичайно освежаваща вода.
— Но когато вземем решение, то ще бъде правилното — каза Харджакс. — Спомни си какво стана преди, когато предоставихме неограничена власт на недостоен водител.
— Тензор беше глупак, никой не знае това по-добре от мен — облегна се Малиен. — Горчиво съжалявам за всеки миг, в който му отстъпвах. Но това е минало. Светът, сред който започна съветът ви, вече не съществува. Дори и да достигнете правилното си решение, то ще е останало неадекватно. А нашите роднини от Аахан…
— Срещнахме се с посланиците на Витис — каза Харджакс. — Открихме много теми за разговор. И много неща, за които разсъждаваме по един и същи начин.
— Аз открих много неща, за които да се страхувам, и много други, от които се отвратих — рече аахимата от Тиртракс. — Не на последно място и непростимият начин, по който са се отнасяли с Тиан. Принудили са я да използва амплимета всеки ден в продължение на седмици.
Харджакс неспокойно се размести.
— С каква цел?
— За да спасят конструктите си, останали неизползваеми след избухването на възловата точка.
— Бих казал, че тази цел оправдава постъпката им. А и все пак тя… — Аутархът косо погледна Тиан.
— Все пак тя не е една от нас! Поне прояви смелостта да изразиш предразсъдъка си открито.
— Проточовеците не са ни равностойни.
— В някои отношения ни превъзхождат, но въпросът не е в това. Всички ние сме човеци.
— Това е сквернословие!
— Това е източникът на всичките ни проблеми. През целия си живот съм се опитвала да обединя народите на този свят, но без успех.
— Да, особено за сметка на собствения ти вид — изръмжа Харджакс. — Можеше да вземеш Огледалото, но ти не го стори. Вместо това се съюзи с проточовеците, изоставяйки нашите собствени интереси. И виж какъв бе резултатът.
Малиен многозначително огледа великолепната стая.
— Ние процъфтяваме сред мир, докато проточовеците биват размазвани върху наковалнята на войната.
— Те не са от нашия вид, матахо.
— Ние водим произхода си от тях.
— Това е мит! — кресна той. Не бе останала и следа от любезността му. — Проточовеците са първи откъм поквара. Ние водим началото си от аахимите на Витис. Тях трябва да поддържаме.
— Аахимите на Витис са пълни с някогашната омраза, с предразсъдъци и безсмислено съперничество. — Малиен говореше още по-спокойно, за да подчертае разликата между себе си и Харджакс. — Те все още се делят на кланове и гледат отвисоко на нас. Те са дошли да завладяват, не да споделят. Да управляват, не да гледат на нас като на равни. Те ще стъпчат проточовеците, а после…
— Да? — студено я подкани той.
— После идва нашият ред. Ние извлякохме голяма полза от изоставянето на клановете. Витис отново ще разпали мъст и враждебност. Той иска отново да ни превърне в племена, начело на които той да застане като вожд. Той е варварин, облечен в цивилизовани одежди.
— Тук съм съгласен — обади се възрастен мъж, който до този момент се бе ограничил да отпива от изключително удължената си чаша. — Витис е като нова версия на Тензор, лишена от благородството. Неговите аахими почти не отстъпват на проточовеците по примитивност. Ние сме тези, които трябва да ги поведем.
— Ето това е проблемът ни. — Новият заговорил бе млад мъж, видимо споделящ възрастта на Тиан. Той бе смугъл, красив, с волева брадичка и нос, който напомняше носа на кораб. — Не можем да постигнем никакво съгласие. Все още ще спорим, докато последният проточовек бива изяждан. Едва когато е прекалено късно, ще узнаем какво сме изгубили. Проточовеците проявиха гостоприемство към нас. Дължим им подкрепата си.
— Благодаря ти, Билфис. Ти какво смяташ, Сули? — обърна се Малиен към най-дребната от жените.
— Проточовеците посяха хаос сред този свят. За да построят кланкерите си и останалите захранвани от полето устройства, на които се осланят изцяло, те не се поколебаха да сриват планини и запращат цели гори в смрадливите си пещи. Тези конструкти ни понижават до тяхното ниво. Те са механична сквернота, за която ще съжаляваме. Трябва да изоставим всички подобни устройства, а също и употребата на възловите точки, и да се обърнем към свещените традиции.