— И как бихме поддържали градовете си без Изкуството? — каза Харджакс.
— С интелигентност и усилена работа — тросна се Сули.
— Лиринксите биха завладели света още по-бързо.
— Те разчитат на Изкуството в по-голяма степен, отколкото си мислиш — рече Билфис. — Без него те не могат да летят, при което крилете им се превръщат в пречка, а не предимство.
— Не биха могли и да плътоформират — каза Тиан.
И седмината се втренчиха в нея: слугиня, обадила се по време на кралско съвещание.
— Да — каза Малиен, подсмихвайки се на объркването им. — И не биха могли да използват шпионските си устройства. Биха останали единствено със силата и ума си, които са далеч по-малко предимство, когато не ги подкрепя цивилизация.
Харджакс рязко кимна към един помощник, който хвана Тиан за лакътя.
— Бихте ли ме последвали?
Занаятчията скочи уплашено, очаквайки най-лошото, но Малиен я докосна по ръката:
— Не се притеснявай, Тиан. Народът ми желае да обсъди нещата насаме. Нищо няма да ти се случи.
Тиан неспокойно последва помощника. Макар да се доверяваше на Малиен, по-рано също бе чувала подобни уверения.
Двадесет и три
Рано на следващата утрин Ниш стоеше до въздухоплава, когато Игур изникна на входа.
— Ела с мен, Крил-Ниш. — Домакинът закрачи сред двора. Механикът трябваше да се затича, за да го догони, което му се стори унизително. Той последва мистика по стълбище, извеждащо до крепостната стена. Тя бе покрита с чакъл и с широчината на път. Двамата спряха на ъгъла, където се издигаше наблюдателна кула. В момента тя бе празна, но вчера Ниш бе видял пазачи.
Игур се обърна към него.
— Разкажи ми за онези сълзи, които баща ти е намерил.
Онази безкрайна нощ и противната сцена в палатката изникнаха ярко в съзнанието на Ниш. Той отново се пренесе там.
Разказът му бе бърз и напрегнат: Джал-Ниш без маската, яростта му срещу света. Допирът до сълзите и допълнителното измерение, до което механикът временно бе придобил достъп чрез сетивата и дори емоциите си. Накрая достигна до алхимическата повеля. Ниш отвори уста, но откри, че е прекалено задъхан, за да продължи. Той се олюля. Дори и сега изпитваше нуждата да отиде при баща си. Повелята бе болезнено силна.
Ръката на Игур му придаде стабилност.
— Каква тайна укриваш в името на господаря си?
Повелята спадна.
— Аз нямам господар — с треперещ глас каза Хлар.
— Още един! — мрачно се подсмихна мистикът. — Нищо чудно, че светът се разпада.
— Не крия нищо, сър. Аз… — Коленете на Ниш се подкосиха. Той се изплъзна от ръката на гадателя и рухна на пода.
Игур приклекна до него.
— Какво има, момче? Докоснах се до някакво заклинание, нали?
— Баща ми ме омагьоса.
— Защо, механико? Дай да ти помогна. Успокой се, не бързай.
Споменът — или заклинанието — избледня. Ниш обясни своята роля и тази на Иризис в спасяването на Джал-Ниш, обрекло го на страдание.
— Оттогава той намрази Иризис, а мен ненавиждаше. Не мога да го виня. Никой не заслужава да страда като него. Трябваше да го оставя да умре.
— Понякога не съществува правилен избор — каза Игур. — Какво почувства, когато той постави ръцете ти в сълзите?
— Усещането… е трудно да бъде описано. Те бяха едновременно горещи и студени, твърди и податливи, метални и течни. Изпитах и много други неща, но не мога да ги изразя. После… За момент допирът до сълзите изостри възприятията ми. Мисля, че това се дължеше на тях, а не на сместа, която той ми даде да изпия. Луната стана ослепяващо ярка, придобих способността да виждам през неща, които бяха масивни. Видях лиринкси, скалоформирали се около долината, за да нападнат от засада армията на баща ми.
— За момент?
— На следващия ден сетивата ми започнаха да губят необичайната острота, но пак останах променен.
— В какво отношение?
За момент Ниш замълча засрамено.
— Преди мислех само и единствено за себе си. Бях се вманиачил да постигна успех и да получа признание. Но допирът до сълзите ми позволи да виждам много по-ясно. Видях какво би представлявал светът в ръцете на тирани като баща ми. Какво ще представлява, ако скрутаторите останат на власт.
— Тази промяна не се дължи на сълзите, момче — тихо каза Игур. — Просто си узрял.
— Трябва да се боря с тази тирания, каквото и да ми струва, но се страхувам ужасно. Аз не съм смел човек, лорд Игур.
— Спътниците ти казват друго. А онова заклинание… Интересно защо ли не е подействало първия път?