— Минис! — възкликна пребледнялата Тиан. — Убила съм Минис.
— Причинила си му нещо много по-лошо, поне според Витис.
— Нима има нещо по-лошо от смъртта?
— О, за някои аахими определено има — мрачно каза Малиен.
Част пета
Страхоносец
Двадесет и седем
— Умирането приживе — продължи Малиен. — Ти си го осакатила, Тиан. Изгубил е крак, три пръста, а тазът му е бил премазан. До края на живота си ще остане инвалид, спохождан от болка. Но не това е най-лошото. В очите на аахимите Минис вече не е цялостен. Витис не би ти простил това и след хиляда години. Той е обявил кланова мъст срещу теб и срещу всички, които ти помагат. Всеки аахим, който те подкрепи, ще бъде отлъчен или убит.
— Дори твоят народ? — прошепна Тиан.
— Пратеникът на Харджакс ни е присъединил към мъстта. Може би е сметнал, че така помага на вида ни. А може би е бил възмутен като Витис. Нямах намерение да узнавам.
— И всички вие рискувате собствения си живот заради мен!
— Не само заради теб — каза Малиен. — Изправени сме пред опасност, за чието предотвратяване си ни нужна.
— Възловите точки?
— Възловите точки. Билфис изработи модел на онези край Щасор — онези, които ти нанесе. Те са дори по-нестабилни, отколкото си представяхме.
— Накратко — каза самият Билфис, който бе посивял и се потеше въпреки студа, — бях толкова ужасѐн от откритието, че не се поколебах да наруша повелите на клановата мъст и да се превърна в прокуденик. В случая става дума за дълг към самия свят. — Той кимна на Тиан и слезе долу.
Другите двама аахими, избягали с Малиен, преценяваха занаятчията. Първият от тях бе картографът Талис, когото Тиан познаваше смътно. За набития му спътник тя знаеше единствено името му: Форгри. Без да ѝ обръща внимание, той слезе долу при Билфис. Талис също се присъедини към тях. Последва приглушена дискусия, сред която младата жена долови името си, но не можа да чуе нищо друго.
Тиан погледна към Малиен, която се бе втренчила в нея. Какво ли си мислеше аахимата? Дали съжаляваше за огромната саможертва, която бе направила току-що? Ами клетият Минис, осъден да чезне бавно? Останалите трагедии и бедствия, макар произлезли от постъпките на Тиан, бяха предизвикани от други. Но отговорността за това нещастие лежеше изцяло върху самата нея. Тя го бе извършила в пристъп на ужас за живота си. Не, трябваше да го нарече с истинското му название: в пристъп на страхливост. Тя бе осакатила човека, който, въпреки всичките си недостатъци, я бе обичал. Той наистина се бе опитал да ѝ помогне — сега тя се чувстваше убедена в искреността на обещанието му — а за отплата тя го бе наранила жестоко и бе избягала.
— Аахимите от клан Елинор са били обвинени за бягството ти — каза Малиен — и са получили най-голямото наказание, което Витис е бил в правомощията си да наложи. Били са прогонени, лишени от конструктите си.
Задавена от вина, за момент Тиан изпусна двойния лост. Конструктът рязко се понесе към земята.
— Най-добре отстъпи на мен. Върви долу и си почини. — За няколко мига Малиен бе извадила амплимета и вече се настаняваше. С мрачно лице тя насочи таптера сред непристъпните върхове.
Денят наближаваше края си. Тиан дремеше на койката си. Малиен продължаваше да лети, разкъсвана от противоречия. Прокудата не можеше да я нарани, защото тя се бе чувствала чужда сред собствения си народ още от времето, в което Забраната бе нарушена. Но дори и така не се бе оказало лесно да се възпротиви на целия си вид. А сега животът на Тиан се намираше в ръцете ѝ — безценен, изключително важен живот, ако възловите точки действително гаснеха, както подозираше Билфис.
Отлъчването на клан Елинор също я притесняваше. Макар че сантенарските аахими от хиляди години не се деляха на кланове, всеки от тях познаваше произхода си. Малиен водеше произхода си от великата героиня. Сега кланът ѝ бе изгубен нейде в Талтид, останал без дом и средства за придвижване, сред гола земя, нападана от лиринкси и диви човеци. Дългът ѝ бе ясен. Тя трябваше да им помогне.
Малиен знаеше приблизителното им местоположение: крайбрежието на северозапад от Снизорт. Там те щяха да оцелеят за известно време, прехранвайки се с риболов и водорасли. Но когато рибата се оттеглеше на юг, за да презимува в Карама Малама, положението им щеше рязко да се влоши. Оставаше ѝ само едно. Около полунощ Малиен зави на юг.
Дори и одеялата не бяха успели да отстранят студа от Тиан. Таптерът се носеше с пронизителен вой, а някой не спираше да кашля. Тя докосна един от осветителните глобуси. Кашлящият се оказа Билфис, попиващ устните си с почервеняла носна кърпичка.