— Но не и срещу мен — каза Тиан.
— Не и срещу по-нисшите видове. — Аахимата обърса потните си ръце. Устните ѝ се раздвижиха безшумно: заклинание или молитва. Сетне тя пъхна пинцетите в разреза, внимателно хвана края на стрелата и се опита да я изтегли.
Всички чуха звука, напомнящ строшаването на ръждясал метал. Билфис трепна, а очите му се разшириха. Малиен отчаяно и трескаво ровеше в раната, за да извади остатъците, без да мисли за болката, която причинява.
Форгри, който бе приближил бяла купа до гърба му, внимателно прегледа кървавите останки в нея.
— Мисля, че я извади.
Билфис погледна към купата и се усмихна печално.
— Не си бях помислял… — Той се вцепени, изхъхри съвсем слабо и умря.
— Не бях достатъчно бърза. — Аахимата закри лице зад дългите си пръсти.
— Никой не е успявал — рече Талис, склопявайки очите на мъртвеца.
Тиан очакваше, че тялото му ще бъде отнесено до Кладенеца на ехото, но Малиен изпитваше колебания заради нестабилното състояние на последния. Затова те отлетяха до върха на ледно плато, на немислима височина, където студът бе страховит. С помощта на конструкта Малиен разтопи дупка в леда и пусна тялото вътре. След няма и минута водата бе замръзнала отново, обвивайки останките в кристален мраз. Аахимите изпяха тренодия на някакъв древен език.
— Той обожаваше планините — тихо каза Малиен, задъхана заради редкия въздух. — Би се радвал, че сме го довели на място, където не бе стъпвал аахимски крак.
— Какъвто и да е крак — каза картографът Талис. — Никой не би могъл да оцелее на подобно място.
— Включително и ние! — рече аахимата. — И след сто хиляди години Билфис ще си остане непокътнат. Това би го зарадвало. — Тя се отправи към таптера. — Но какво ще правим ние без него?
Продължиха към Снизорт, летейки почти без прекъсване. И пак пътуването им отне четири дни. Тиан измерваше възловите точки при всяка възможност и ги нанасяше върху картите. Постоянната работа ѝ помагаше да удържа неприятните си мисли.
Таптерът прекоси бойното поле, отправи се към Туркадско море и продължи по крайбрежието. На следващия ден достигнаха голям лагер, разположен в дълъг, но тесен проток, обгърнат със скали. Обграждаше го стена от заострени колове. Това бе новият дом на прокудения клан Елинор. Занаятчията не получи възможност да го огледа, защото Малиен ѝ каза:
— Слез долу.
Тиан се вгледа в сбръчканото ѝ лице.
— В опасност ли съм тук?
— Не зная. Зависи дали прокуденият клан е решил да се присъедини към клановата мъст. Нямам намерение да рискувам. Остани скрита, докато разтоварим, после ще видим.
Тиан прекара обеда свита в одеяло, опитвайки се да изолира възприятията си. Но не ѝ се удаваше да изтрие мислите си. На следващата утрин Малиен я събуди. Талис и Форгри също бяха там.
— Остани тук, докато се издигнем — каза аахимата.
— Къде отиваме сега?
— На запад.
— Към Мелдорин? Където са лиринксите? — изненада се Тиан.
— Пристигнахме в подходящ момент. Аахимите току-що бяха получили много важни новини.
Занаятчията я погледна с очакване.
— След като Билфис е мъртъв, единственият, който притежава нужните геомантични и матемантични умения, за да ни помогне за разтълкуването на заплахата с възловите точки и нейното предотвратяване, е тетрархът Гилаелит. Вече зная къде се крие той.
— Гилаелит е жив? Къде?
— На остров Мелдорин, близо до лиринкски град на име Оелил.
Тиан не познаваше този град, но от името му я полазиха тръпки.
— Лиринксите са го пленили?
— Не мисля. Говори се, че той е сключил сделка с тях.
Двадесет и осем
— Как се нарича това място? — попита Тиан.
В момента прекосяваха Туркадско море. Малиен пилотираше. Тукашното море бе широко повече от двадесет левги и се намираше почти на осемдесет левги от мястото, където занаятчията бе избягала от аахимските мрежи. В далечината тя можеше да види накъсаната планинска верига по източното крайбрежие на Мелдорин. Върховете бяха бели, а склоновете също стояха напудрени с ранен сняг, защото есента наближаваше края си. От лявата им страна димеше стръмен вулкан. Неговите топли склонове не търпяха сняг, макар че някои негови събратя бяха побелели.
Малиен не отговори. Тя се мръщеше към сивеещите води.
— По-добре да набера височина, така някой може да ни забележи.
Таптерът се издигна сред облаците.
— Това е проходът Зарка — посочи Талис. — Един от малкото пътища през планината. Много е стар.