— Близо ли сме до онези тераси, които видяхме вчера? — попита Тиан. Тя надушваше сяра.
— Те се намират в тази посока. — Талис посочи към морето. — Простират се на изток в продължение на левги, сетне продължават на север високо над брега.
— Ако се заслушаш, ще чуеш гейзерите — каза аахимата.
За момент всички замълчаха. Тиан дочу шипящ звук, прерастващ до далечен рев, преди да заглъхне.
— Струва ми се рисковано да продължим пеш към Алцифер — каза младата жена.
— Струва ти се неразбираемо и нелепо — сухо я поправи Малиен. — Но не смея да приближа таптера. Никое прикритие не е съвършено.
— Как ще открием Гилаелит в толкова обширно място?
— Разполагаме с известна информация за местонахождението му.
— А откъде си сигурна, че информацията е надеждна?
— Това е работа на Форгри. Той е нашият най-даровит шпионин. Изглежда лиринксите също странят от Алцифер. Ако Гилаелит е там и използва енергия, откриването му ще бъде лесно. Щом Форгри открие къде е, ще отидем и ще го отведем.
— Просто така? — рече Тиан.
— Надявам се.
— Щом Гилаелит е в Алцифер, лиринксите трябва да му имат доверие.
— Може да им помага, но се съмнявам, че му се доверяват — каза Форгри.
— От това, което разбрах за Гилаелит, той винаги поставя на първо място себе си — рече аахимата. — Явно го държат с някаква принуда.
Тиан се приближи до ръба на скалата и погледна надолу. Долината приличаше на купа с мастило, сред която проблясваха отделни клони, осветени от звездите. Краката ѝ трепереха от страх. След бягството си от Калисин се бе зарекла, че никога вече няма да се приближава до лиринксите. Но бе го сторила и се бе озовала в снизортските схематизатори. Ужасяващите спомени я спохождаха всеки ден.
Малиен премести таптера на по-скрито място и усили защитата.
— Това ще свърши работа. Действието е достатъчно силно, за да прикрие машината, но не толкова, че да привлече вниманието на лиринксите с излъчването си.
— Ами ако някой лиринкс мине край таптера?
— Би го помислил за скала. Но поддържането на тази защита е болезнено за мен. Надявам се, че няма да ми се наложи да я захранвам дълго.
Аахимата ги поведе. След час достигнаха скалист връх, свършващ в отвесен склон.
Малиен насочи далекогледа си, настръхнала.
— Алцифер!
Куполи и кули се издигаха от власатата мъгла, стелеща се над изоставения град. Как можеше едно място, изоставено преди толкова време, все още да таи заплашителното си излъчване?
На няколко пъти Форгри се бе отделял от тях. Тиан се бе чудила как той възнамерява да преодолее лиринкските часови, докато не го видя в действие. Майстор в шпионското Изкуство, аахимът умееше да се слива с околностите не по-зле от лиринкс, а движенията му оставаха незабелязани за окото. Но това го изтощаваше неимоверно. Винаги изглеждаше грохнал, когато се върнеше.
На третия ден от наблюдението им от облаците изникна въздухоплав и няколко пъти обиколи Алцифер, преди отново да изчезне в мъглата.
— Какво става? — попита Малиен.
— Оелил е най-големият вражески град — каза Форгри. — След като се сдобиха със способността да летят над постижимото за лиринксите, скрутаторите често го шпионират.
— Съмнявам се, че биха могли да видят нещо от такава височина.
— Сигурно се отразява добре на духа на човеците.
— Но за нас не е добре, защото ще направи лиринксите по-бдителни — рече аахимата.
— А може и да отвлече вниманието им.
— Летците им могат да гледат и нагоре, и надолу.
— Тогава ще трябва да внимаваме още повече — уморено каза Форгри.
— Изцеден съм — каза той, завръщайки се от поредната си мисия. Вече навлизаха в петия ден на наблюдение и все още лагеруваха на онзи хълм. Времето бе мрачно и студено, дъждовно, с леден вятър. Само на моменти слънцето надничаше сред облаците, за да залее с блясък металните куполи на Алцифер.
Тиан взе далекогледа и започна да обхожда с поглед града — както бе правила стотици пъти през изминалите дни. В пролуката сред дъждовните повеи тя видя роби, работещи в градините.
— Откри ли го? — попита аахимата.
— Не, макар да зная, че е там. — Форгри погледна към ръцете си, които трепереха. — Ще трябва да си почина повече, тук се възстановявам по-бавно.
Тиан отново насочи далекогледа.
— Там е.
— Форгри току-що каза това — напомни ѝ Малиен.
— Не, открих Гилаелит! Погледнете! — Тиан се изправи на крака и посочи към един връх на изток от техния, по-нисък. За момент вятърът бе отместил мъглите от билото му.