— Какъв е планът? — изръмжа Гилаелит.
— Да отлетим тайно до Ненифър, скрутаторската крепост, разположена между планините и Съсухрената долина. Чрез изненадваща атака да сразим Съвета и да го заменим с предводители, отдадени на спечелването на войната, тъй като лиринксите нямат намерение да преговарят за мир.
Гилаелит започна да се смее.
Игур го прониза с поглед, който би спрял избухването на вулкан.
— Ако не споделяш целите ни, свободен си да се оттеглиш. Разбира се, ще останеш под надзор до успешния край на нападението.
Домакинът даде знак към другия край на стаята. Ниш за пръв път видя двама въоръжени пазачи да изчакват край вратата.
— Или до провала му — навъси се Гилаелит. — Ненифър е най-зорко охраняваната крепост на света. Дори и с двадесетхилядна армия не бихте го превзели.
— Слухът е най-големият враг на инициативата — рече Игур. — Ксервиш Флид е прекарал години в Ненифър и познава крепостта из основи, включително и откъм защитните ѝ аспекти.
— С изключение на онези, вложени след заминаването ми преди пет години — уточни Флид. — Възможно е те да са значими. Дори и защитата да е останала същата, по-отчаяно начинание не е предприемано дори из Великите сказания. — Тук той замълча, разтърсван от кашлица. След като оттегли носната кърпичка от устните си, скрутаторът продължи: — Непристъпните стени на Ненифър биват охранявани от две хиляди бойци, стотици гадатели и неизвестен брой коварни защитни устройства. Ние сме в състояние да изправим насреща им не повече от дузина души. А крепостта се намира сред най-враждебния кът на света. Няма никакво прикритие. Няма храна и вода. Дори през лятото нощите са мразовити.
— Знаем, че ще бъде трудно — каза Тиан. — Как възнамерявате да постъпите? Ако приемем, че Малиен се съгласи да ви отстъпи таптера. Тъй като това би представлявало акт на агресия срещу човечеството…
— Благодаря ти, Тиан, и сама мога да говоря — каза аахимата. — Но казаното от нея е истина, Игур. Съчувствам на каузата ви, но още не сте ме убедили.
— Аз не се нуждая от убеждаване — тросна се Гилаелит. — Това е глупост, която няма да успее.
— В този случай ще се наложи да те затворя. Би ли ме последвал, ако обичаш?
Гилаелит бавно се изправи.
— Смееш да ме заплашваш със затвор?
Тиан затаи дъх. Дуел между тези могъщи мистици можеше да унищожи цялата стая, а защо не и цялата крепост.
— Войниците ми ще те прострелят още преди да си помръднал — каза Игур.
Последва напрегнат миг, след който тетрархът протегна ръце и се остави да бъде вързан. Двама от пазачите сториха това, докато други двама държаха арбалетите си насочени към гърдите му.
— Смятах, че би поискал да ни помогнеш — продължи Игур, — защото в ръцете на скрутаторите те очаква смърт.
— В Алцифер не ми се налагаше да се боя от тях — студено каза Гилаелит, докато биваше отвеждан. — Нямам намерение да се самоубивам заради вас. Никой от вас няма да напусне Ненифър жив.
Игур махна с ръка подире му.
— Очаквал си нещо подобно? — каза Малиен.
— Тиан ми разказа за него. Иска ми се той да не бе идвал тук. Само ще ни създава проблеми — отвърна ѝ Игур.
— Но той ни е нужен, макар и за друго начинание — рече аахимата. — Това начинание е причината да дойда чак от Щасор. Трябва да поговоря с теб насаме, Игур.
— Сега ли?
— Да.
— Срещата се отлага — рязко каза домакинът. — Да вървим в покоите ми. — Без да обръща внимание на сподирящите го погледи, той продължи: — Би ли искала нещо за пиене? Вино?
— Червено, ако имаш.
— В избата има цели бъчви, недокоснати от петдесет години. — Той даде нареждане на слугата си.
Покоите му бяха уютни, макар и обзаведени само с най-необходимата мебелировка. Игур запали камината и приближи две кресла. Междувременно прислужникът пристигна, понесъл гарафа с червено вино и чайник за домакина.
Малиен приближи кристалната си чаша към пламъците. Виното бе тъмнолилаво, почти черно. За момент тя обгърна чашата с длани, сетне я остави върху масичка до себе си и каза:
— Не очаквах, че ще те видя отново.
— Аз също. Дойдох тук, за да умра, защото животът вече не криеше нищо, което исках. Уви, животът може да бъде упорит, когато вече не го цениш. Изминаха два века, а аз съм си все същият. Започнах да живея отново — дори моята мъка не можеше да трае векове — но не зная какво да правя с това безкрайно съществуване. Умът ми е буден, но вече не е останало нищо, което да не съм виждал. Вече нищо не ме изненадва, почти нищо не ми доставя удовлетворение.