— За да оцениш живота отново, трябва да го изложиш на риск.
— Мъдри думи, Малиен. Несъмнено в тази налудна атака срещу Ненифър ще сторя точно това. Не виждам как бихме успели.
— И въпреки това ги подкрепяш.
Игур духна чашата си, допря устни до течността, сетне духна отново.
Малиен внимателно вдъхна миризмата на виното и се усмихна. Тя отпи малко, извличайки вкуса върху езика си.
— Отлична реколта от отличен винар.
— Подобно вино вече не се намира — рече той. — Лозята лежат изоставени.
— Лозята живеят дълго. Ако войната свърши, няма да са нужни много усилия, за да налеят плодове. Бих могла да прекарам един приятен ден в избите ти, Игур, но не мисля, че можем да си го позволим.
— Да. Осъзнах, че светът си струва да бъде спасен. Кой друг би могъл да стори това? Ами ти, Малиен? Какво прави през изминалото време?
— Моята история съдържа много сходства с казаното от теб. Аз не произхождам от дълголетните аахими, така че очаквах края си още преди сто години. Но той така и не дойде. От времето на Забраната аз съм прокудена. Почитана съм заради мястото си в Историите, но съм и отречена заради независимостта, с която си заслужих това място. Тежко се страда в изгнание. Подготвях се да се спусна в Кладенеца, когато се появи Тиан. Изникването ѝ ме разтърси. Аз също започнах да живея отново.
— И тъй, двама старци — трима, ако броим Флид — се канят да сразят властта. Скрутаторите биха си умрели от смях, ако знаеха.
Тя се усмихна.
— Несъмнено. Предстои да видим дали мъдростта и неостаряващата хитрост ще успеят да ги надвият.
Игур повдигна чашата си.
— За неостаряващата хитрост.
След тоста той попита:
— За какво точно ти е необходим Гилаелит?
Аахимата обясни страховете си за източването на възловите точки, опасността за самите възли, а също и общата заплаха.
— Може би Билфис щеше да разреши този проблем, ако получеше достатъчно време и достатъчно верни карти на излъчванията. Но след като той е мъртъв, Гилаелит единствен притежава нужните таланти — геомантия плюс матемантия — за да ни помогне.
— Излиза, че клетникът, когото затворих току-що, е единствената ни надежда. Разбирам опасенията ти. Разточителството е чумата на нашето съвремие. Мистиците вече не се стремят към изчистеност и ефикасност в Изкуствата си. Интересуват ги единствено огромните количества енергия, колкото се може повече. Противопостави превъзхождаща сила и просто смажи противника си, без да те е грижа, че това ще докара гибелта на света.
— Прав си — каза Малиен. — Нашето време вече е отминало, безсмислено е да го оплакваме. Но кой друг би притежавал размаха, за да види накъде отива светът?
— Цялостната картина — кимна домакинът. — Макар че за мен всичко е една цялостна картина. Ние не сме без своите различия, Малиен, но аз ти имам доверие. Надявам се, че ти чувстваш същото и по отношение на мен. Можеш да разчиташ на помощта ми. Дори ще окажа натиск върху червея Гилаелит, макар да се съмнявам, че той ще съдейства с готовност. Познавам тези като него.
— Какво ще искаш в замяна?
— Нищо — отвърна мистикът, изненадвайки я.
— Нищо?
Той определено се бе променил. Някогашният Игур знаеше цената си до последната медна монетка и очакваше същото познание и от онези, с които си имаше работа.
— Знаеш, че таптерът ми е нужен, но искам да го получа доброволно. Няма да влоша нещата, намесвайки се между теб и народа ти…
— Между нас вече няма връзка — каза Малиен и пресуши чашата си. — Заради нараняванията, които Тиан е нанесла на сина му по време на бягството си, Витис обяви кланова мъст срещу нея. Тъй като аз ѝ помогнах да избяга от Щасор, мъстта се отнася и за мен.
В отговор на въпросителния му поглед аахимата му разказа всичко.
— Удивително — каза накрая Игур. — А Тиан изглежда тъй дребна. Кой би очаквал, че е способна на подобни чудеса?
— Тя не е първата дребна жена с големи постижения — сухо каза Малиен. — Самата аз произхождам от една. Не всички герои са едри, размахващи меч пънове. Или високи и загърнати в тайнственост мистици, стиснали жезли.
— Забравил съм Историите, на които сам съм станал свидетел. — Той се загледа в огъня, потънал в спомени за някогашните дни. Изглежда някои от спомените бяха болезнени, защото Игур зарови лице в длани, въздъхвайки.