Следващото утро завари Гилаелит над същата работа. Той държеше кристалите в парче плат, което бе откъснал от ризата си — дори влагата на пръстите му можеше да увреди солта. По пладне той разполагаше със съвършен солен куб, прозрачен, с лек жълтеникав оттенък. Този кристал щеше да позволи използването на някаква дребна магия — изместването на ключалката, угасяването на светлините в коридора… Може би дори би успял да приспи по-близките пазачи. Но само толкова.
Той избърса участък от пода, постави забравената си вечеря там и внимателно намести кристала в средата на подноса. Двама войници минаха по коридора, разговарящи тихо. Гилаелит покри кристала и със стиснати от напрежение юмруци побърза да легне на сламеника. Пазачите бяха бдителни и интелигентни. Всичко можеше да събуди подозрението им.
Двамата надникнаха вътре, не забелязаха нищо съмнително, продължиха. Гилаелит веднага поднови работата си. Ако кристалът изобщо проработеше, още първият опит за бягство трябваше да успее — Игур надали щеше да предостави втори. Може би трябваше да изчака отпътуването му? Не, възможно бе мистикът да е замислил някакви мерки, с които да предотврати бягството на пленника по време на отсъствието си. Нямаше време за губене.
Гилаелит вложи енергия в кристала съвсем слабо — количество, което нямаше да го издаде, но щеше да му позволи да усети излъчванията във Физ Горго. Те указваха мистици или други източници на Изкуството, които трябваше да избягва. Излъчванията бяха няколко: Игур и Малиен стояха близо, Флид също се очерта веднага, изникнаха и множество приспособления, очевидно намиращи се в покоите на домакина. За тях той не се притесняваше, но забеляза нещо по-голямо и по-неясно, което го смути.
То приличаше на мъгла, обгръщаща Физ Горго, и ограничаваше усета на тетрарха до границите си. Изглежда това бе някаква защита, която не позволяваше на външния свят да забележи тукашното наличие на мистици.
Гилаелит отдръпна влиянието си, размишлявайки. Макар защитата да бе незабележима за окото и неосезаема, тя пак би могла да му попречи.
Тетрархът внимателно насочи погледа си към нея. С изненада установи липсата на съпротивление: щитът предпазваше от външни влияния, но пропускаше онези, идващи откъм границите му.
Той вложи още малко енергия, но тогава фантомните фрагменти в съзнанието му припламнаха остро. За секунда Гилаелит изгуби контрол. Дирещият му взор за момент прогори малка пролука в щита. Геомантът побърза да се отдръпне и бариерата се затвори отново.
Но припряността му коства кристала. Прилив на енергия разтроши куба на две. Гилаелит изруга, стъпка парчетата, сетне отвратено се хвърли върху сламеника. Трябваше да открие друг начин.
Вече три пъти Юлия бе решавала, че е открила търсеното. Три пъти бе препостроявала модела си, за да открие прикритото, но без успех. Далеч на юг имаше нещо, но тя не бе в състояние нито да определи по-точно, нито да го идентифицира. Доставяше ѝ удоволствие, че провалът ѝ изнервя Гор и Фушт, макар в същото време да се боеше, че те ще я накажат заради това.
— Това не ми харесва — каза Гор. — Дали е нещо умишлено издигнато, или е естествено явление?
Юлия не можеше да отговори на това. Тя просто виждаше прояви в модела си. Нямаше представа какво се крие зад тях.
По пладне флотилията се бе приземила в равнина южно от Флумен, край някогашен път, понастоящем почти изчезнал под треви. Гор и останалите скрутатори се събраха на съвещание, по време на което непрекъснато се консултираха с някакви инструменти, а Юлия клечеше в сенките, изчаквайки поредни нареждания.
— Те се крият, но не мисля, че от нас — заключи Гор. — Няма причина да знаят, че идваме. Трябва да се стараем да задържим нещата така. Това изкривяващо излъчване цели да ги скрие от лиринксите. Ще продължим още по-внимателно.
Той се обърна към перцептора:
— Юлия, приближаваме се, нали?
— Не мога да кажа.
Обзе я страх. Опасяваше се, че моделът гасне, защото всеки следващ път ѝ бе все по-трудно да вижда. Страхуваше се и от скрутаторите, от това, което те щяха да ѝ причинят, когато се сдобиеха с плячката си и вече нямаше да имат нужда от уменията ѝ. Тя трябваше да се защити, което означаваше да намери човек, който да се грижи за нея. Но на борда на тези страхоносци нямаше и едничък човек, който да се интересува от страданието ѝ.
Тя по навик обърна поглед към модела си и неочаквано видя нещо. Гор отново забеляза трепването ѝ.
— Какво има, перцепторе?