— Мирум?
В зова ѝ се бяха прокраднали нотки на паника. Мина дълго време, преди той да отговори.
— Да?
— Намерих Флангърс. Той е ранен зле. Къде е проклетото въже?
— Идва. Имах известни проблеми тук.
И отново се разнесе онзи звук, чието ехо зашепна из пропастта. По гърба на Иризис пролазиха тръпки.
— Побързай. Това място е отвратително.
Краят на въжето се появи и се отправи надолу. Под светлината на лампата то приличаше на кафеникава змия.
Иризис остави фенера, хвана въжето и започна да го омотава около гърдите на войника. Флангърс с мъка се удържаше в съзнание. Пръстите му болезнено се бяха впили в раменете ѝ, а коленете му се подгъваха. Всичките му усилия отиваха в тази насока.
Трудно ѝ беше да стегне възел, когато отгоре ѝ се опираше подобна тежест, но Иризис все пак успя.
— Готово е. Дърпай!
Въжето се опъна.
— Тежи, негодникът! — долетя гласът на Мирум.
— Накарай Фин-Мах да ти помогне.
— Тя припадна.
Пърхането долетя отново, по-близо, последвано от звук, подозрително напомнящ стържене на нокът върху скала. Лиринкски нокът.
— Побързай — кресна тя. Не съумя да прикрие страха си. — Онзи лиринкс е още жив.
С разклащане Флангърс се отправи нагоре, спря, отново се отдалечи. Стичащата се по крака му кръв започна да капе от ботуша. Скоро той премина отвъд границите на светлината. Тогава Иризис насочи фенера надолу, опитвайки се да различи създанието. Може би не лиринксът напредваше към нея. В недрата на света се криеха още по-зловещи създания, поели по неприятните си дела. Всякакви чудовища бяха достигнали Сантенар във времето, когато Пътят между световете бе стоял отворен, а също и в други моменти от митичното минало. Не всички от тях споделяха войнолюбието на лиринксите. Но ако бъдеха раздразнени, ако се почувстваха нападнати…
Десет
— Престани! — смъмри се сама Иризис. — Не влошавай нещата излишно. Това е само лиринксът.
Само лиринксът! Дори и ранено и неспособно да използва Тайното изкуство, създанието представляваше повече от достатъчна заплаха. Тя отново плъзна поглед по неравната скала, само че бе невъзможно да открие тъмнокожо същество в мрака. Лампата ѝ започна да потрепва, разхвърляйки заплашителни сенки. Иризис я разклати леко и по звука прецени, че маслото е на привършване.
Ново простъргване, много по-отчетливо, последвано от гърлено ръмжене. Посоката бе трудна за определяне, но несъмнено източникът не се намираше далече.
— Къде си? — изпищя тя. — Покажи се!
Ехото имаше остър тон, който я ужаси. Тя започваше да губи самообладание. Успокой се. И друг път си изпадала в опасни ситуации, но си се измъквала от тях. И сега ще успееш.
Това не помогна. Иризис получаваше възможност да се прояви, когато трябваше да реагира моментално, без да мисли. Чакането не бе най-силната ѝ страна, защото ѝ оставяше време да размишлява над слабостите си.
Тогава направи нещо. Поеми инициативата. Недей да стоиш и да хленчиш.
Тя изтегли оръжието си и го размаха. Разсичащото въздуха свистене я поуспокои. Жалко само, че бе тренирала толкова малко с меч. Бе посветила по-голямата част от тренировките във фабриката на стрелба с арбалет. Но в настоящата ситуация подобно оръжие би се оказало безполезно, защото Иризис не можеше да види целта си. А лиринксът не бе възпрепятстван по подобен начин. Дори и сред пълен мрак обонянието му щеше да му позволи да нанесе точен удар.
— Как върви, Мирум?
— Почти съм готов. Казах ти, че е тежичък.
Тя понечи да го подкани да побърза, но прехапа език. Мирум правеше всичко по силите си, освен това беше и ранен. Иризис започна да се разхожда върху платформата. Последната имаше приблизителната форма на мозък, от който стърчаха шипове. Тези особености значително затрудняваха маневреността. Жената понечи да разсече отломките с меча си, но осъзна, че те биха пречили и на лиринкса. А може би бронята му щеше да го защити от тях?
От известно време припърхването не се бе разнасяло, което бе още по-притеснително. Защо се бавеше създанието?
Без Изкуството лиринксът сигурно бе паднал отдавна. Може би тя бе чула предсмъртния му полет. Иризис повдигна фенера, за да погледне надолу, ала в този момент той угасна. Повторното запалване се оказа неуспешно. Маслото беше свършило.
Тя мрачно хвърли фенера надолу. Полетът му продължи няколко мига, след което се разнесе острият звън на строшено стъкло — сблъсък в стената или някакъв стърчащ ръб. След още няколко мига парчетата достигнаха и дъното.