Освен това субстанцията бе гореща. Не достатъчно гореща, за да опари до мехури, но достатъчно, за да предизвика отвратително усещане. И непрекъснато се влошаваше. Ако останеше жив достатъчно дълго, в един момент Гилаелит щеше да се свари като рак. За щастие, той щеше да умре много преди това. След няколко минути, когато асфалтът го обгърнеше изцяло, тетрархът щеше да се задуши.
Тогава умът на Гилаелит бе споходен от вероятност, сякаш прошепната в ухото му: да съчетае двете си Изкуства. Геомантията не можеше да му помогне с нищо, защото той не разполагаше с кристал, с който да извлича енергия и да я фокусира. Матемантията изобщо не беше средство за насочване на сила. Но ако…
Но ако създадеше фантомен матемантически кристал и използваше него за насочването на енергия? Това беше отчаян и опасен ход, защото подобен кристал щеше да извлича и съхранява сила директно в главата му. Съвсем леко претоварване щеше да изпържи вътрешностите на тялото му — отвратителна и бавна смърт. Силно претоварване щеше да му докара агонията на страховития антрацизъм, която поне щеше да трае кратко.
Самата идея за подобен кристал му се струваше чужда. Той си спомни за връзките, в които амплиметът бе оплел Снизорт. Една от тях се бе простирала и към самия Гилаелит. Дали бипирамидата не го насочваше към някакъв собствен план?
Но без кристал той щеше да умре.
Тетрархът потъна още по-дълбоко в асфалта, който напредваше към пояса му. И освен това бе станало по-горещо. За щастие той отдавна бе разработил кристалната матемантия. До този момент не бе опитвал да създаде фантомен кристал единствено с помощта на ума си. Но Гилаелит винаги бе обожавал предизвикателствата.
Той започна да изгражда кристала на слоеве, започвайки от основата. Процесът бе болезнено бавен — буквално болезнен, кисело си помисли той. По времето, когато асфалтът стигаше до кръста му, кристалът бе готов едва наполовина. Раменете на тетрарха бяха покрити от лепкави черни еполети, по челото му също се стичаше гъстота, отправяща се към очите. Опитите за почистване само я размазваха.
Едновременно с построяването на поредния слой асфалтът под краката на Гилаелит рязко се размекна. Тетрархът потъна до гърдите. Голяма бучка се стовари върху главата му и заля лицето. Лепкавата течност задръсти ноздрите. Тетрархът успя да поизчисти лик, но не и да освободи носа си.
Той извърна глава встрани и успя да поеме дъх през устата. По-бързо! С приближаването към върха на кристала слоевете биваха изграждани с по-голяма лекота. Вече оставаше само един слой.
Докато Гилаелит си поемаше нов дъх, надвисналият над главата му асфалт бавно полетя надолу и го покри изцяло. И беше толкова горещо. Краката му щяха да се сварят.
Но кристалът беше готов. Гилаелит потърси източник на енергия, ала не откри — полето, изменяло се с дни, умираше. Тунелът се бе пропукал, защото финадрите не бяха смогнали да поддържат замразяването му.
Само че за замисъла му бе необходимо малко количество енергия. Тетрархът насочи диренето си в друга посока и откри носеща се нишка от полето, отделена от останалите. Той вложи тази сила във фантомния кристал, ала тя не се оказа достатъчна.
Почти не му оставаше дъх. Гилаелит откри друга нишка, по-силна. Претоварено, полето бе придобило опасна нестабилност. Но ако забавеше неминуемата си експлозия съвсем още малко…
Дробовете му трепереха за въздух. Огън припламна зад челото му. С геомантично заклинание тетрархът насочи обгръщащата го топлина обратно в сълзевината.
Той поддържа магията, докато от черепа към стомаха му не плъзна топлина — първото предупреждение за наближаващ антрацизъм. Бе принуден да преустанови заклинанието. Дали това щеше да се окаже достатъчно? Започна да го обгръща режещ студ. Струваше му се, че някой го е потопил в леден къс. Околната горещина нападна черупката заледен асфалт и я пръсна на късчета.
Парчетата се отрониха от тялото му и Гилаелит се озова в пещера с напукани стени. Краката му бяха стъпили върху стабилна твърд, засмукването бе изчезнало. Асфалтът се отрони на люспи и от очите му, възвръщайки зрението. Тетрархът опря ръце на пода пред себе си и се оттласна.
Цялото тяло го болеше, а зад очите му танцуваха иглички. Изглежда бе увредил нещо в напрежението си.
Той започна да пълзи по тунела. Именно там дотичалата за него Гирил го откри. Тя го метна на рамото си, очисти последните вкоравени остатъци от асфалт върху ноздрите му и се затича обратно.
Следващите няколко часа представляваха неясна смесица от задушлив дим, тропащи крака и паникьосани лиринкси. Гилаелит не виждаше нищо, защото болката бе прекалено силна, за да позволи отваряне на очите. И освен това му беше много студено — тетрархът можеше да опише формата на замръзналите си вътрешности.