— Безсилен съм да те спра. Какво ще искаш от мен?
— Ще те отведа в Мелдорин, където ще те държа, докато не изникне ситуация, в която уменията ти биха могли да ми бъдат от полза. След като я изпълниш, може и да те освободя.
Това също устройваше Гилаелит. Той не можеше да се спаси сам — нека лиринксите стореха това вместо него. След като го отведяха далеч от враговете му, тетрархът щеше да открие начин да избяга. Трябваше да открие, в името на собствения си разсъдък. След първото отвличане той бе изгубил контрол над живота си. За Гилаелит това бе немислимо.
От върха на хълма Гирил се издигна от въздуха, последвана от придружаващите я лиринкси. Отдалеч те приличаха на рояк молци. А Гилаелит вече обмисляше начини да си върне свободата. Веднъж озовеше ли се на остров Мелдорин, който бе окупиран от лиринксите, тетрархът щеше да се окаже в капан. Дори и да успееше да се измъкне от похитителите си, той не разполагаше с уменията, за да си построи лодка. На практика той щеше да бъде роб на Гирил.
Лиринксите прекосяваха морето от полуостров Талтид, където просеката между отделните суши бе не повече от три-четири левги. Полетът щеше да продължи около час, тъй като насреща им духаше западен вятър. Гирил летеше начело на делтовидния фронт лиринкси. Множеството зад нея се простираше почти на левга назад. Матриархът летеше без усилие, без да се затруднява от тежестта на Гилаелит. Само на моменти крилете на предводителката изпращяваха, блъснати от особено силен повей.
Пред тях Мелдорин вече се виждаше: гориста земя, обвила планини, чиито подножия се сливаха с крайбрежието. Почти не личаха белези от някогашните му обитатели — те се изчерпваха с белега на планински път и руините на пристанище.
Мислите на Гилаелит отново се насочиха към предишния проблем: случилото се с възловата точка. Доколкото знаеше, подобни експлозии не бяха записвани преди, така че той трябваше да разчита на знанията си на геомант и на интуицията си. И двете му казваха, че нещо не може да се превърне в нищо. Трябваше да са останали някакви остатъчни прояви, различни от суровата енергия на самия взрив. Но какви?
Мъчителното бягство бе оставило мислите му разкъсани. В паметта и в способността му да разсъждава логично също бяха изникнали процепи. Дори и по средата на полета Гилаелит не бе отбелязал напредък в откриването на отговора.
Отговорът все пак го споходи — по време на прелитането край облачен масив. Отговорът, който можеше да му донесе свободата.
— Гирил — извика той, извивайки се в ноктите ѝ, за да може да погледне към лицето ѝ. — Зная какво се е случило с възловата точка.
Изненадата ѝ съвпадна с момента, в който неочаквано въздушно течение я блъсна нагоре. Изпуснат, Гилаелит полетя към тъмните води.
Дванадесет
Джал-Ниш бе оглавил операцията по изтеглянето на кланкерите. Ден и нощ набитата му фигура можеше да бъде видяна навсякъде, издаваща нареждания и заплахи, упражняваща контрол над всеки един аспект от мащабното начинание. С обединени усилия генералите не биха могли да постигнат за седмица това, което той постигна за първите три дни. Платинената маска блестеше в светлината на кладите нощем, а денем отразяваше ослепяващите лъчи на слънцето. И през цялото това време никой не бе го видял да яде, пие или спи.
Бързо се бе разчуло за наказанието, което Джал-Ниш Хлар бе наложил на сина си: където и да изникнеше маската, никой не смееше да ѝ се противопостави. Осемдесет и две хиляди войници, цивилни и роби бяха впрегнати да теглят машини. Нито жените, нито децата, нито ранените бяха пожалени. Осемнадесет хиляди впрегатни животни от всякакъв вид прибавяха подкрепата на мишците си. Всеки здрав кланкер — повече от пет хиляди — трябваше да бъде извлечен от кървавата кал до обхвата на работещо поле.
Теглещите умираха със стотици: сърцата им не издържаха на съкрушителното напрежение. Мнозина други просто рухваха от изтощение. Онези от тях, които не успееха да се надигнат веднага, биваха стъпквани от другарите си и премазвани от теглените машини, защото Джал-Ниш не позволяваше спирания дори и за разпрягане на труповете. Той твърдеше, че прегазването на рухналите служи като напомняне за останалите да изпълняват дълга си. И те го изпълняваха. И умираха.
Най-сетне кланкерите бяха издърпани на по-твърда земя, но това бе само началото. Излъчването на най-близката възлова точка се намираше на още шест левги. А хора и скотове вече бяха грохнали.
Дните на агония се влачеха. Гърбът на Ниш, загорял от слънцето и станал на кървава пихтия от раните, бе загноил. И без това измършавял от месеците лишения, след първата седмица робство на механика му се струваше, че е отънял като сянка. Той не можеше да спи, почти не можеше да вкуси от червясалата помия, която им раздаваха. Ситуацията със снабдяването бе станала плачевна. При подготовката на нападението хранителните припаси бяха довлечени с кланкери и половината обоз бе останал няколко левги на изток — в случай че враговете нападнат лагера, както и бе станало. В битката повечето запаси бяха стъпкани. Това, в комбинация с докараното допълнително множество, бе наложило орязването на дажбите до четвъртина. Робските порции пристигаха от това, което дори стражевите кучета отказваха да ядат.