Ксервиш Флид изглеждаше непроменен. Той отнасяше по-жесток побой от Ниш, но го понасяше по-добре. Тук скрутаторът изглеждаше — тази мисъл бе изглеждала странно на механика при първото си оформяне — като у дома си. Не откъм принадлежност, а спрямо адаптация. Флид беше целеотдаден човек. Той бе решил да срине Съвета, това бе единственото, което имаше значение. Болката и лишенията бяха нещо странично, което просто трябваше да бъде понесено.
Тази вечер през дима на огньовете на петхилядния лагер се издигаше кървавочервена месечина, започнала да губи пълнолунието си. Наоколо не бяха останали нито храсти, нито дървета, затова за гориво бяха използвани късове асфалт и трева. Армията бе оглозгала земята до каменистите ѝ кости.
Днешният ден бе протекъл особено тежко. Вече бяха оставили калта зад себе си, напредващи по протежение на долината, и надзирателят ги бе бил особено немилостиво, за да предизвика ускоряване. Ботушите на Ниш се разпадаха и скоро щяха да се отронят съвсем. Босоногата работа сред този терен щеше да го осакати. А съдбата на осакателите роби не беше нещо, заслужаващо обмисляне.
Надзирателят им бе отпуснал нищожна двучасова почивка, която почти наближаваше края си. Не мога да продължа, мислеше си Ниш. Тази мисъл го бе спохождала многократно, но всеки път болката от бича, врязала се през окъсаната му от бой риза, го подтикваше към последно усилие.
Флид се беше отпуснал до него, свел глава към краката си, и похъркваше. Той използваше пълноценно всяка почивка.
Тъмното, петнисто лице на луната, издигаща се над хоризонта, изглеждаше зловещо. Съществуваше поверие, че тази луна носи нещастие. Крил-Ниш не бе суеверен, но видът ѝ пак го накара да потръпне.
— Сър… — поде той.
— Не ме наричай така. Аз съм роб, също като теб.
— Благодаря за напомнянето. Ксервиш?
— Какво?
— Къде е Иризис?
През последните няколко дни младият Хлар често се бе сещал за нея.
— Откъде бих могъл да зная? Някъде далеч, надявам се.
— Аз също се надявам тя да е в безопасност. — И да не е научила за позора ми. Беше странно, но Ниш не би могъл да понесе презрението ѝ.
Нещо пробяга пред погледа му, за да потъне сред мрака из задните редици. Ниш не почувства любопитство — това беше лукс, който никой роб не можеше да си позволи. Очертанията отново изникнаха от мрака. Той се прозина, затвори очи…
Плясъкът на камшик го изтръгна от дрямката му. Крил-Ниш инстинктивно се сви, но този път надзирателят бе насочил ударите си към друг. Механикът не посмя да се унесе отново — заспалите роби бяха любима цел на хората с камшици. Той погледна надзирателя, който непрекъснато повдигаше нещо с големината на тухла към устата си. Скотът обичаше да бие, докато се храни. Когато онзи се приближи, Ниш долови уханието на пресен хляб — цял самун. В този момент механикът бе готов на убийство, за да се сдобие с такава храна. Той стовари юмрука си в земята.
— По-спокойно — каза Флид. — Така само ще си спечелиш нов бой. Не се набивай на очи.
— Готов съм да се обзаложа, че този хляб е бил предназначен за нас.
— Уверен съм, че е така. Не мисли за това.
— Малко ми е трудно — отвърна Ниш. Трудно му беше и да сдържа лигите си.
Дребната сянка изникна зад едрото туловище на надзирателя.
— Видя ли това? — рече Крил-Ниш.
— Някой се опитва да открадне вечерята на надзирателя. Не бих искал да съм на мястото на това хлапе, когато го спипат.
Ниш потръпна. Надзирателят спря, шумно си пое въздух през носа, свали навития камшик от рамото си и замислено го стовари върху стомаха на един роб. Удареният изкрещя. Надзирателят прихна и отхапа нов залък. Сетне отпусна ръка.
Сянката скочи, грабна хляба от ръката му и се стрелна. Едрият мъж изпсува и замахна с извъртане. Камшикът блъсна дребния беглец зад коленете и го повали. В следващия миг надзирателят вече се нахвърляше върху него. Разнесе се отчаян вой. Много познат.