— Теренът е добър за бягане, но не и за криене — отбеляза Ксервиш Флид. — Много скоро ще пуснат кучета по следите ни.
— И какво ще правим? — попита Ниш.
— Нямам никаква представа.
Тримата последваха козя пътека, която се виеше между следващите два хълма. Тук растителността бе достатъчно висока, за да ги прикрие, а луната осветяваше пътя им. Това беше добре, защото пътеката бе обсипана с бодливи храсти, носители на болезнено съприкосновение.
Когато достигнаха отсрещния склон на хълма, луната бе преполовила пътя си в небето. Бегълците поспряха в подножието на една издатина. Тя засланяше склона по подобие на изместена в края на масата чиния.
— Да починем — изсумтя Ксервиш Флид и пръв приседна.
— Как направихте това? — каза Ниш, който се пръскаше от любопитство. — След като възловата точка е угаснала, как успяхте да заклинавате?
— Гледай си работата.
Юлия приклекна край скрутатора.
— Боли ли те кракът, Ксервиш? — Тя отдръпна разкъсания плат над лявото му бедро. Дори и под лунната светлина ясно се виждаше, че тъканта е потъмняла от кръв. Жената се отдръпна, видимо притеснена.
— Може да се каже — отвърна Флид. — Ще го превържа, после…
Силен вой долетя по вятъра, последван от ожесточено лаене. Скрутаторът мъчително се изправи на крака, мърморейки:
— Смятах, че имаме по-голяма преднина.
Тримата забързаха надолу по каменистия склон. Подметката на Ниш почти се беше отпрала, само че той не можеше да спре, за да я поправи. Пътеката се стесни, храстите се затвориха като тунел над главите им.
Към подножието накуцващият още по-силно Ксервиш се обърна към Юлия:
— Можеш ли да усетиш къде наблизо има вода?
— Разбира се — отвърна тя.
— Тогава води. И колкото се може по-бързо.
Юлия се отпусна на колене, пропълзя под един храст, обърна се наляво и се стрелна по някаква пътека, която до този момент Ниш дори не беше забелязал. Той я последва, раздиран от бодли, които се впиваха в косата и дрехите му. Дребната жена вече се бе изгубила от поглед. Тя се движеше тъй безшумно, че механикът изгуби посоката ѝ.
— Наляво! — изръмжа Флид в ухото му. — И не се помайвай. Не ни преследват палета.
Ксервиш промърмори някакво проклятие, мина пред него и се изправи. Едновременно с това изсумтя задавено и притисна ръка към бедрото си.
— Добре ли сте?
— Ще трябва.
Двамата поеха по виещ се път, спускащ се по стръмен наклон. Сухите листа и чакълът под краката им непрекъснато се подхлъзваха. В подножието ги чакаха още храсталаци, които скоро отстъпваха място на дървета.
Юлия ги чакаше край едно от тях.
— Реката е право пред нас, Ксервиш.
— Можеш ли да плуваш, Юлия? — попита Флид.
— Не — потръпна тя.
— Ами ти, механико?
Ниш се сепна. Отдавна някой не се бе обръщал към него по такъв начин.
— Умея, но не много добре.
— Безполезен глупак! — беззлобно каза Флид. — Реките в Талтид не са бързи и дълбоки, но и в тях човек може да се удави. Ще трябва да навлезем във водата, за да скрием дирите си. Юлия, ти ще дойдеш с мен. Дръж се за раменете ми, не за врата. Ниш, ти ще трябва да се оправяш сам. Не разплисквай водата.
Скрутаторът и Юлия се отправиха към брега, където Ниш ги изгуби от поглед. На места лунни лъчи потъваха във водата. Последва цамбурване, слаб вик, ругатня и тих плисък.
Ниш неохотно се отправи натам. Той не се чувстваше уверен във водата. Още по-малко в мастиленочерна река. Нужна му бе голяма смелост за това, макар че вече веднъж бе преживявал подобно бягство.
Той побърза да потисне срамните спомени за бягството от имението на Мира. Мисълта за приближаващите се кучета, несъмнено следвани от камшика на надзирателя, го накара да преодолее и последния си страх.
Брегът изчезна под краката му. Механикът се потопи шумно. Водата го обгърна с пелената си. Едното му стъпало се закачи в нещо — паднало дърво или клон. С един ритник Хлар се освободи, изникна на повърхността и се огледа. Тук дърветата бяха по-високи и обгръщаха реката с короните си. Никаква лунна светлина не проникваше сред листата.
— Флид?
Отговори му единствено собственото му тежко дишане и удари на ръцете. Тъй като бе склонен към паника, озовеше ли се сред водата, механикът не бе в състояние да застине за достатъчно дълго, за да се ослуша.
Той се придвижи в течение, което го понесе. Усещането бе странно. Нямаше как да установи широчината на реката, макар че скрутаторът бе заявил незначителността на тукашните води.