— Знаеш много за мен — каза занаятчията.
— Ти ни спаси. Ти си част от нашите Истории.
— Но…
— Да? — учтиво я подкани Тицеа.
— Не искам да ти преча. Сигурно се притесняваш за баща си.
— Така е — отвърна аахимата. — Но това е личен въпрос, а аз имам дълг да се грижа за теб. Нека не говорим повече за това. Истината е, че ти си приветствана разтуха от проблеми, за които не бих могла да сторя нищо.
— И все още ми се струва малко странно — каза Тиан.
— Какво имаш предвид?
— Да стоим тук и да си говорим спокойно, докато войната бушува на няма и левга. — Тя махна с ръка в приблизителната посока на бойното поле.
— Битката приключи преди часове. Враговете се оттеглят на запад.
— Спечелихме ли? — Прекарала толкова дълго под земята, Тиан нямаше представа за развоя на сраженията.
— Не, но и не изгубихме. — Тицеа обясни за неочакваното избухване на възловата точка и за въздухоплавите, пристигнали в най-критичния момент. — Лиринксите се оттеглят, защото Снизорт гори. Но всички излъчвания угаснаха и не можем да използваме конструктите си. Докато този проблем не бъде разрешен, за нас, младите, няма много работа.
— Защо Витис ме остави при теб? Очаквах, че ще бъда затворена.
— Ти отвори дверта, която ни доведе на Сантенар, Тиан. И си открила как да направиш летящ конструкт — тайна, която ние не сме спирали да търсим още от времето, когато Пътят между световете е бил отворен. Витис може да е наш предводител, но останалите кланове няма да го последват към безчестие. В дома на нашия род ти ще бъдеш почитана с уважението, което си заслужила.
— Благодаря ти — рече Тиан, леко смутена от похвалите. — Но пак не разбирам: аз затворничка ли съм или гостенка?
Тицеа я погледна засрамено.
— Ситуацията е неловка, Тиан. Ти си затворничка на Витис, но моя гостенка.
Занаятчията се затрудняваше да осмисли това.
— Но защо е избрал теб? Не искам да те обидя, разбира се — бързо добави тя. — Но все пак, за толкова важна пленница…
Аахимата се усмихна:
— Владея определени Изкуства. Малцина на моята възраст притежават подобен опит. Дори и да не беше саката, пак не би могла да ми избягаш. Но не това бе причината Витис да ме избере.
— А каква?
— Казах ти: за да унижи баща ми и мен. Аз съм първородна наследница, а баща ми е предводител на клан Елинор. Сега аз трябва да охранявам пленничка, която дори не е от нашия вид, и това… това е жестоко оскърбление. Сега аз не искам да те обидя — добави тя, изчервена.
— Не разбирам.
— Клан Интис винаги е мразел клан Елинор и се е опитвал да ни унижава. Сега прословутият Първи клан се свежда до двама мъже, единият от които е стерилен. А Елинор заема по-високо място. Това влудява Витис.
Двете се върнаха при дървото, където Тицеа отвори кошницата.
— Съжалявам, че не мога да ти предложа вино. — Тя подаде на Тиан чаша вода. — Запасите ни са на изчерпване.
— Не обичам да пия вино — отвърна занаятчията. — Главата ми се замайва от него.
— На нашия свят то присъства на всяко ядене. Но децата пият само от слабото вино. Силното е за възрастните. Изключение са само специалните случаи.
— Ти не си ли възрастна?
Тицеа извади хляб с кафеникаво-морава кора, сушени плодове, които изглеждаха непознати на Тиан, бутилка червено олио и връзка наденици. С всеки продукт тя се извиняваше за липсата. След като наряза хляба и надениците, аахимата ги поръси с малко олио и подаде чинията на Тиан.
— Според вашите разбирания съм на седемнадесет — рече Тицеа. — Ние узряваме по-бавно в сравнение с вас. Аз съм вече жена, но още не съм пълнолетна.
На Тиан ѝ се струваше странно да мисли за себе си като представител на друг вид. Аахимите не изглеждаха толкова различни, но беше ясно, че се считат за отделни същества. Може би това бе свързано с клановата им натрапчивост.
— Значи между двете ни няма голяма разлика. Денят, в който вие прекосихте дверта, бе двадесет и първият ми рожден ден. — Тя отхапа от хляба, но го остави обратно.
— Надявам се храната да ти хареса — неспокойно каза Тицеа.
— Храната, която Малиен ми даваше в Тиртракс, много ми допадна. — Тиан опита наденицата. Тя се оказа изключително люта, прогаряйки езика ѝ с подправките си. Очите на занаятчията се насълзиха. — Това е превъзходно — каза младата жена и отпи от чашата си, — макар и доста пикантно.
— Съжалявам — бързо каза аахимата. — Ако…
— Просто ще ям по-бавно — увери я Тиан.
Някъде от лявата им страна се разнесе познат пронизителен вой. Тицеа се изправи.