— Това е конструкт. Полето трябва да се е върнало.
— Не виждам как е възможно това — рече Тиан, макар че без амплимета тя нямаше как да определи. След малко конструктът се появи. Въпреки настойчивия си вой машината се движеше бавно, защото теглеше още седем конструкта зад себе си. Русокосият гигант стоеше в кабината и изглеждаше изключително доволен от себе си. Той помаха на Тицеа и Тиан.
— Това е Генис — каза Тицеа и въздъхна, загледана в него. — Нали е прекрасен?
— Познавам го, той ме пренесе от бойното поле. Изглежда свестен.
— Той е удивителен млад мъж, по-умен дори от майка си. Храбър, достоен и скромен. Ако някой може да ни спаси, то това е той. — Нова въздишка. — Но той никога няма да ми обърне внимание.
— Защо? — попита Тиан.
— Той е сгоден за красивата Ранилт. А дори и да не беше, майка му е Триор от клан Натаз. Нейната омраза към баща ми надминава дори тази на Витис.
Тиан не попита за основанията. Отношенията между аахимските кланове бяха много сложни.
Междувременно Тицеа се бе намръщила, преминавайки към обмислянето на по-практични проблеми.
— Защо само един от конструктите се движи?
— Витис му даде амплимета ми. Този кристал е достатъчно мощен, за да черпи сила от далечно поле.
Колко ли щеше да отнеме изтеглянето на хилядите конструкти, струпани тук? Сигурно седмици.
Тицеа бе пребледняла.
— Използва амплимета? Никой ли не му е казал? Клан Натаз винаги са мечтаели за него, но…
— Няма да има проблем, ако напредва бавно — рече занаятчията.
— Ти не разбираш. Ние не можем…
Челният конструкт, отдалечил се на няколкостотин крачки, спря рязко. Останалите седем машини тежко се отпуснаха върху земята.
— Изглежда е изгубил полето — каза Тиан.
Генис изскочи от кабината и се хвърли на земята, където се претърколи. Сетне се изправи и боязливо погледна към конструкта, сякаш очакваше експлозия. Някакъв облак премина пред слънцето. За момент Тиан усети мразовити тръпки.
— Нещо не е наред — рече втрещената аахима.
— Ако Генис е изгубил полето, нищо не го заплашва.
— Ти не разбираш — заяви Тицеа. — Той не трябваше да се приближава до него. Ние, аахимите…
— Той умоляваше Витис да му го даде — каза Тиан.
— Но Витис винаги е бил против употребата на този кристал.
— Генис беше особено настоятелен…
Алени лъчи избликнаха от гърдите на едрия аахим. Въздухът затрепери.
— Тиан! — изкрещя Тицеа. — Ти познаваш амплимета най-добре. Не можеш ли да направиш нещо?
— Не зная какво става. — Знаеше. Ледените тръпки се появиха отново. — Сигурно от полето все още достига енергия. — Подпирайки се на бодливия ствол, тя се изправи. — Пренеси ме, бързо.
Преди Тицеа да е направила крачка, Тиан можа да усети мощта — съчетана с нещо друго: крехка, нежива кристална ярост. Коварният амплимет бе отказал да бъде прекъснат и насочваше цялата енергия към Генис.
— Можеш ли да го спреш? — промълви Тицеа, тичаща с все сили.
— Ако успея да се приближа достатъчно.
Русият младеж залиташе, притиснал длани към ушите си. Аахимите от останалите машини се затичаха към него. Сред тях имаше и красива жена с дълга черна коса, чиито къдрици стигаха почти до кръста ѝ. В момента те се развяваха зад нея, защото тя тичаше ужасена. Изглежда това бе годеницата му.
— Какво става, Генис? — извика Ранилт.
Тицеа и Тиан се намираха на стотина крачки, когато Генис рухна. Дим започна да се издипля от устата му. Той изви гръб, започна да заравя пети в земята, а накрая избухна в пламъци пред очите на всички. Младежът изкрещя само веднъж. Аахимите се затичаха с кофи безценна вода, но не можеха да направят нищо — пламъкът се зараждаше във вътрешностите му.
Тицеа застина на място. Генис се изви още по-високо. Само петите и протегнатите му ръце докосваха земята. Тялото му се бе подуло гротескно. От отверстията на лицето му продължаваше да се стеле дим. Тогава той избухна. Краката и главата се стовариха обратно, но останалата част от младежа просто я нямаше. Това бе най-противната гледка, която Тиан бе съзирала някога.
Неспособна дори да изкрещи, Тицеа се вкопчи в занаятчията. От пронизителния писък на Ранилт бутилката с олио, оставена под дървото, се пръсна. Двама аахими веднага се заеха да я отведат от страховитото място. Някой побърза да хвърли наметалото си върху останките.
Тицеа продължаваше да се дави. Занаятчията копнееше да се пренесе някъде далеч, по възможност поне на хиляда левги.
— Отнеси ме обратно, моля те. Вече не можем да сторим нищо.