Със залитане аахимата се отправи обратно към дървото. Там тя отпусна Тиан на земята, рухна на колене и зарови ридаещото си лице в длани. Занаятчията я прегърна и я притисна към себе си. Не каза нищо. В този момент думите бяха излишни.
След малко Тицеа успокои риданията си и се отдръпна, след което с видимо усилие се овладя. Изглежда всички аахими умееха да потискат страданията си — а може би предпочитаха да не показват емоции в присъствието на чужденци.
— Ранилт ще обезумее от мъка — дрезгаво каза тя. — Защо, защо Витис му е дал амплимета?
На това Тиан не можеше да предостави отговор.
— Веднъж започнал, антрацизмът не може да бъде спрян. Поне смъртта беше бърза.
— Генис беше прекрасен младеж. Всички го обичаха. Какво ще прави майка му…
Триор, различаваща се от разстояние по тъмната си къдрава коса, вече търчеше насам. Неколцина от аахимите, заобиколили трупа, се опитаха да я задържат, но тя ги избута. След миг съкрушителен вой раздра въздуха.
Витис също дотича, развял полите на робата си. Него никой не спря — събраните се отдръпнаха бързо. Предводителят се приближи до Триор, която стоеше край димящите останки. Тя се извърна, процеди нещо, което Тиан не можа да чуе, и стовари жесток удар в корема му.
Сетне аахимата положи своето наметало върху другото и коленичи край останките от сина си, свела глава.
Витис се изправи и пое към конструкта, за да извади амплимета. След като предпазливо го обви в платинения лист, внимавайки да не се докосва с голи ръце до кристала, предводителят се отправи към дървото на Тиан.
— Вземи я! — нареди той на един от аахимите.
Последният изпълни нареждането.
— Къде отвеждаш Тиан? — с отчаяно достойнство попита Тицеа. Тя бе решена да запази честта на клана си на всяка цена.
Витис не си направи труда да отговори.
— Настоявам да зная — упорито продължи младата аахима.
— Как смееш да ми задаваш въпроси, дете на клан от прокуденици!
— Ти поиска от мен да приема Тиан в дома си. И аз го сторих. Тя е моя гостенка.
— Единадесетте не признават иноземните за гости.
— Но клан Елинор им признава това право — отвърна Тицеа. — Твоята постъпка е умишлена обида към баща ми, клана ми и мен. — Върху бузите ѝ бяха изникнали червени петна. Едното ѝ коляно бе започнало да се тресе. — И към Тиан, която нашите Истории почитат въпреки обидното ти поведение.
— Ти още не си достигнала пълнолетие. Не ти се полага да предлагаш гостоприемство. И смееш да ми държиш тон!
— Баща ми ми възложи отговорността за дома, преди да отиде на бой. Даде ми печата си и пълното право да се разпореждам от негово име.
— Тогава нека върху неговата глава се стовари вината. Нищо няма да ти кажа. Води я!
Отнасяната Тиан се опитваше да отгатне следващия ход на Витис. Но бе невъзможно да се съсредоточи — непрекъснато виждаше веселото лице на Генис и отвратителната му смърт.
След като собствените му усилия се бяха провалили по такъв съкрушителен начин, Витис нямаше да се спре пред нищо, за да изтръгне тайната на полета от нея. Тя трябваше да устои. Поне конструктът, с който Тиан бе избягала от Снизорт, бе изгорял изцяло. Диамантите и карбоновите нишки бяха изчезнали в този пожар, отнасяйки тайната със себе си. Витис нямаше да научи за съществуването им. Той щеше да продължи да си мисли, че тайната на полета се крие в амплимета и специфичната му употреба. Занаятчията не таеше илюзии, че би могла да устои на евентуални мъчения, но след думите на Тицеа бе разбрала, че аахимите не биха допуснали това. Но пък след смъртта на Генис…
Тя можеше да се престори, че е летяла благодарение на инстинктивен талант, който не разбира. Подобна преструвка представляваше опасна тактика — те знаеха прекалено много за нея. Но как иначе да се спаси?
Достигнаха палатка, охранявана от четирима аахими.
— Никой да не ни безпокои! — нареди предводителят.
Пазачите отдадоха чест и им направиха път. Вътре пренасящият Тиан я остави да седне и излезе. Витис започна да обикаля палатката, прокарващ пръсти през косата си. Около очите му се бяха образували жълтеникави кръгове.
Накрая той се обърна към Тиан.
— Предстои ми много работа — тихо поде той, — затова да приключваме колкото се може по-бързо. Как накара конструкта да полети?
Витис бе изключително висок. Тъй като стоеше досами занаятчията, тя трябваше да наклони глава силно назад, за да гледа в лицето му. Някаква муха жужеше из шатрата. Слънцето отиваше към заник, но в палатката бе задушно.
— Не зная — излъга тя. — Никога не съм разбирала как точно използвам амплимета, дори и след всички инструкции, които ми дадохте. Талантът ми се разгръщаше сам. Понякога имах усещането, че кристалът сам ме напътства.