Лицето му бе придобило метална безизразност, невъзможно беше разчитането на мислите му.
— Лъжеш — отвърна аахимът, но не разпалено. — Завързала си очите на всички в конструкта и си променила нещо. Какво?
— Нищо — отвърна Тиан с колкото се може по-спокоен глас. Тя не можеше да се мери със силата му, затова трябваше да отстъпва пред нея, а после еластично да отскача. — Можеш да провериш конструкта сам, ако не ми вярваш.
— Веднага щом той се охлади достатъчно, ще го сторим. Но ако не си променяла нищо, как успя да го накараш да полети?
— Всеки конструкт може да полети, ако в него бъде инсталиран амплиметът.
— Как? — изрева той в лицето ѝ. — И защо тогава си им завързала очите?
— Не исках да видят амплимета. Погледни какво стана с Генис. Този кристал създава проблеми навсякъде, където отида. Всички се опитват да ми го откраднат. А той е мой! Джоейн ми го даде с последния си дъх! Той е всичко, което имам, след като ти принуди Минис да изостави обещанието си. И след като уби малката Хани.
— Не съм я убивал! — тросна се той, но пролича, че думите ѝ са го засегнали. — Това беше нещастен случай, за който бяха изплатени репарации. И не съм принуждавал Минис да нарушава обещанието си. Той няма правото да се обвързва с теб по такъв начин.
Тиан подсили лъжливото впечатление, което искаше да създаде: лекомислена и неоправдано импулсивна жена.
— Направих всичко това от обич към него — отвърна тя със занесената, глупашка усмивка на влюбена. В следващия миг изпищя: — Той ми обеща! Ти си го принудил да ме излъже! Мразя те!
Витис направи крачка назад.
— Минис не лъже — рече той и скриви лице, сякаш преглътнал нещо с неприятен вкус.
— Той ме излъга! — отново писна Тиан. — Лъжец, лъжец, лъжец!
Престараваш се, помисли си тя. Витис не е глупак. Не преигравай.
— Най-сетне показваш истинската си същина. Амплиметът не би могъл да принадлежи на подобно нищожно създание. Ти не си достойна за него.
— Мой е! — изкрещя занаятчията.
Витис я сграбчи и започна да я разтърсва. Тя едва не повърна наденицата отгоре му.
— Ти не си геомант, Тиан. Имаш удивителен талант, но не притежаваш интелекта, необходим за овладяването на амплимета.
— Прелетях с таптера си от Тиртракс — промърмори тя.
— Кристалът те е контролирал. За последен път: как успя да накараш конструкта да полети?
— Трябваше да поддържам баланса между двата кристала — рече занаятчията, измисляйки си понятие. — Само при идеален баланс между амплимета и другия кристал е възможен полет. Това установява един вид… осцилация в полето, която с течение на времето става все по-силна. Толкова болеше! Непрекъснато се боях, че ще ме сполети антрацизъм. Както стана с бедния Генис.
Витис подмина ужилването.
— Но ти не си изгоряла. Как така?
— Трептението изчезна и полето започна да изтласква конструкта. Тогава… не мога да го обясня. Представих си как конструктът се издига… дъното на машината се нажежи и тя полетя…
— Глупости — скептично каза той. — Измисляш си.
Студена капка пот плъзна по улея на гръбнака ѝ. Тя наистина си измисляше и ако Витис я разкриеше… Сега внимателно. Бъди по-убедителна в наивността си.
— Точно това се случи, кълна се! — избълва тя на един дъх. — Казах ти, че не разбирам. Просто усетих кристала в душата си — допълни занаятчията, опулила очи.
— В душата си? Що за бръщолевици?
Някой изникна пред платнището. Витис размени няколко думи с него, сетне се върна обратно.
— Предстои ми важна работа. Преди да тръгна, отговори ми на следното: какво искаше да кажеш с това, че кристалът те е напътствал?
Тиан се вкопчи в тази възможност. В завода бе познавала девойка на име Санет, която бе твърдяла, че чува гласове. Работата с нея бе изключително уморителна, защото въпросната Санет неизменно се бе допитвала до гласовете, преди да пристъпи и към най-простата манипулация.
— Чух гласове в главата си — рече Тиан, глуповато вторачена в аахима.
Той изглеждаше отвратен.
— И винаги ли си ги чувала?
Дали да подхрани впечатлението му, че тя е побъркана? Не, по-добре да се престори, че амплиметът я е увредил.
— Не! — разпалено възкликна Тиан. — Не и преди старият Джоейн да ми даде амплимета. Джоейн беше единственият ми приятел.
— По някаква странна причина това не ме изненадва.