— Същата нощ сънувах Минис — продължи занаятчията. — Но гласовете се появиха едва в ледената пещера.
— Така ли? — тихо каза той. — И през цялото време след това ли се явяваха?
— Само след като използвах кристала. Понякога се задържаха още ден или два. В месеците, които ми отне да стигна от Калисин до Тиртракс, не ги чух нито веднъж. Там нямаше възлови точки и бипирамидата не можеше да черпи енергия.
— Ами след Тиртракс?
— И тогава ги чувах.
— Какво ти казваха?
Изглежда той ѝ беше повярвал. Но Тиан не се отпусна. Витис внимателно претегляше всяка нейна дума, най-малкото несъответствие щеше да я издаде.
Петнадесет
Тиан си припомни нещо, което Витис бе казал малко след пристигането на Сантенар. Триор бе искала амплимета, но предводителят се бе боял от него, заявявайки, че кристалът е покварен и опасен. Дали тя не можеше да се възползва от този му страх?
— Не понасям да оставам разделена от него — промълви тя. — Не съм страдала от абстиненция след отварянето на дверта, но когато кристалът ми е у друг, раздира ме неописуем копнеж по него. — Тиан погледна аахима в очите. — А в същото време той ме ужасява. След Тиртракс започна да ми се струва, че амплиметът иска нещо. Струваше ми се, че кристалът ме използва.
Дошлият преди малко отново бе изникнал на прага и ожесточено ръкомахаше. Витис го отпрати.
— Използва те? Какво искаш да кажеш?
— Чувствах, че той е на милион години — още по-тихо продължи тя. — През цялото това време е лежал под земята, извличайки енергия. Изчаквал е и е изготвял планове за момента, когато ще се озове на свобода.
— И какво иска да направи? — Витис се стараеше да си придаде вид, че я иронизира, но бе започнал неспокойно да щипе брадичката си с два пръста. Може би той притежаваше някакви суеверия.
— Той следва някакъв минерален инстинкт, останал от отдавнашни времена, когато светът е бил различен. Той ме контролираше, но не искаше мен. Аз не бях нищо повече от средство, с което кристалът да достигне до някой могъщ мистик. Някой като теб. — Тя посочи към него.
Предводителят на клан Интис отскочи назад.
— Не ме докосвай! Казва ти да се заемеш с мен, така ли? — Дъхът му свистеше иззад стиснати зъби.
— Как би могъл да ми казва? — отвърна тя с детска невинност. — Не е у мен.
— Изчакай тук.
Нима би могла да стори друго? Тиан отново посегна към него, но Витис се измъкна през платнището.
След известно време той се върна. Придружаваше го аахима, която занаятчията не бе срещала преди. Жената бе изключително възрастна. Бръчките върху тъмната ѝ кожа пораждаха мисълта за дървесна кора. Косата ѝ бе посивяла като стара слама.
— Това дребно същество? — каза старицата, впервайки замъглените си очи в Тиан. Тя се приближи до занаятчията, но не я докосна. Гласът ѝ бе стържещ. — Не ми изглежда възможно.
— Всички я видяхме да лети, Юриен. И знаем, че тя отвори дверта.
Юриен се взираше в очите на Тиан.
— Наистина ли кристалът е разговарял с теб, дете?
Занаятчията потръпна, а аахимата се усмихна. Жълтеникавите зъби висяха в различни посоки, сякаш бутнати в глината на венците от нечия несръчна ръка.
— След като използвах амплимета — рече Тиан, преструвайки се на удивена. — Той нашепва в ума ми. По същия начин, както разговаря с възловата точка.
— Какво?! — извикаха в един глас Витис и старицата.
— Това бе причината Малиен да ме отпрати с таптера…
— Таптер? — навъси се Юриен.
— Летящият конструкт — разясни занаятчията. — Макар да го искаше за себе си, Малиен ме отпрати, защото амплиметът разговаряше с възела. И тогава Кладенецът на ехото, пленен в Тиртракс, започна да се размразява.
Лицето на Витис посивя.
— Да се размразява? — прошепна той, вторачен с нарастващ ужас. Реакцията на Юриен бе по-овладяна, но за момент Тиан зърна уплах в очите ѝ. Какво точно бе представлявал предсмъртният дар на Джоейн?
— Малиен се опасяваше, че Кладенецът ще се освободи — продължи Тиан, — а в присъствието на амплимета тя не можеше да попречи на това. Ако кристалът бе останал там, цялата планина с все намиращия се вътре град щеше да рухне.
Аахимите се отдръпнаха в отсрещния ъгъл на палатката и тихо, но разпалено се заеха да обсъждат нещо. След малко излязоха навън, за да продължат дискусията си. Отсъстваха дълго, а когато накрая се върнаха, Витис изглеждаше отвратително.
— Как по-точно амплиметът разговаряше с възловата точка, дете? — попита Юриен.
— В средата му бързо проблясваше светлина — отвърна Тиан, този път искрено. — Но щом аз или Малиен го извадехме от торбицата му, кристалът преставаше да премигва. Сякаш се опитваше да скрие делото си.