— С Първия клан е свършено, Витис — рече Триор. — Не можеш да възродиш клан с двама аахими. Двама мъже!
— Няколко жени от Първия клан са сключили брачен съюз в другите кланове. Те ще се приберат. Дългът към клана надвишава всички останали отговорности.
— Готов си да разбиваш семейства и разделяш любими, за да отложиш неизбежното? — Триор заскърца със зъби от гняв. — С това ще постигнеш единствено междуособица. Повярвай ми, клан Натаз е готов…
— Дори и това няма да ме спре…
— Достатъчно! — просъска Юриен. Останалите двама утихнаха. — Съществува дълг, който се простира дори над клановете. Това е дългът към нашия вид. Ние сме последните аахими. Не броя онези мелези, живели на Сантенар, които нямат представа какво е да си аахим. С всеки ден от тази война бройката ни намалява. Ако искаме да оцелеем, трябва най-напред да мислим за вида си. Това ясно ли е?
Старицата се втренчи с поглед, който не допускаше оспорване.
Триор сведе тъмните си къдрици. Витис кимна рязко.
— Амплиметът е изключително могъщ — продължи Юриен, — но не мога да одобря употребата му. Помните ли съдбата на клетия Лутис?
— Тази горчива орис е останала вдълбана в сърцето ми — отвърна Триор, — макар събитието да се е случило преди цяла вечност.
— Ще трябва да изоставим конструктите си — изрече старицата. — Прекалено голям е рискът да останем тук, беззащитни. Утре ще се отправим на юг, за да се срещнем с другарите си в лагера край Госпет.
— Без конструктите ще умрем от глад — обяви Витис след известна пауза. — Тази земя е толкова оглозгана, че и скакалците биха погинали.
— Не можем да сторим нищо за тукашните машини — каза Юриен. — В Госпет имаме още пет хиляди, още известна бройка са разпръснати.
— Мога да ги спася с помощта на амплимета — настоя Витис.
— Не! В миналото множество аахими са измирали, покварени до същината си от тези кристали. Мнозина други са копнеели за бърза смърт. Лутис, ако си спомням добре, е останал да живее осемдесет години след… инцидента. И всяка минута от тези осемдесет години е била изпълнена с неописуеми страдания.
— Изслушай ме, Юриен. Ще трябва да поемем риска. Но не е нужно да рискуваме себе си — продължи той още по-тихо, почти недоловимо за слуха на Тиан. — Защо да не използваме нея? — Предводителят леко кимна към занаятчията. — Тя го е използвала в продължение на месеци. И, ако я наблюдаваме внимателно, може да узнаем повече за онзи Възлерегулатор, ако въобще има такъв.
— Мислиш, че тя лъже?
— Мисля, че е луда. Тя чува гласове, Юриен.
— Започнала е да ги чува след допира си до кристала.
— И така да е. Какво мислиш за предложението ми?
— Ще ти дам отговора си на сутринта, Витис, но те предупреждавам още сега: аз съм против използването на амплимета. Много добре знаеш защо.
— Да. Тогава ще се видим сутринта. — Той се приближи до Тиан. — Утре може и да ти намеря приложение. За тази вечер си свободна да се завърнеш при пазещите те кучета. Изчакай тук.
Той излезе, викайки някакъв слуга.
Шестнадесет
Черните въздухоплави бързо набраха височина и се понесоха след тях. Обхваната от предчувствие за предстояща гибел, Иризис не можеше да откъсне очи от тях.
Фин-Мах се бе облегнала върху касата на вратата и се поклащаше с всяко разтърсване на машината. Тя бе безкомпромисно честна, но подчиняването на скрутаторите би я накарало да се отрече от Флид, чиито нареждания тя следваше. Само че ако Флид се бе провалил и бе осъден, към кого трябваше тя да прояви дълга си? Нито агонията на съмненията ѝ, нито болката от раните личаха върху бледото ѝ лице. Фин-Мах бе родом от Тикси, а хората от този край предпочитаха да не парадират с чувствата си. Но по движението на лицевите мускули, шаващи над стиснатата челюст, личеше борбата ѝ.
Иризис също преминаваше през подобна борба. Скрутатор Флид бе осъден да прекара остатъка от дните си в робство. Всичките му планове бяха рухнали. Той беше старо и хитро куче, но и останалите скрутатори от Съвета не му отстъпваха по коварство. За спасяване не можеше да става дума — Иризис би била разпозната навсякъде. Освен това и над нея самата тегнеше сянката на председателя Гор.
Фин-Мах се оттласна от каютата и се понесе към кърмата. Изглежда бе взела решението си.
— По-бързо! — дрезгаво каза тя и изтръгна арбалета от ръцете на Флангърс, за да го размаха в лицето на пилот Инуи.
— Това е максималната скорост — проплака дребната жена. — Не можем да се движим по-бързо.