Тетрархът прецени траекторията. И сега щяха да се врежат в морето — сигурна гибел. Заради тежестта на туловищата си лиринксите бяха безпомощни във водата. За тях плуването бе далеч по-трудно от летенето и паниката скоро ги отнасяше към дъното. Самият Гилаелит бе опитен плувец, но не би могъл да оцелее в тези ледени води — брегът се намираше на повече от левга.
Съзнанието му отново завибрира, тъй като Гирил черпеше още сила от тукашните излъчвания. Крилете ѝ нанасяха немилостиви удари върху соления въздух. Вече двамата се намираха на не повече от десет дължини над морето. Пет, три, две, една. Краката на Гилаелит задраха водната повърхност, сетне започнаха да се отделят от нея.
Но Гирил бе изтощена. Умората се усещаше в движенията ѝ — в забавените удари на крилете, в отпуснатия врат. Единият ѝ крак го изпусна и тетрархът увисна на пътя на вълните, които заплашваха да го залеят.
Едрата женска се опита да се издигне, но не успя. Вълната обля Гилаелит и го дръпна надолу. Гирил нададе вик. Цветовете върху люспите ѝ блеснаха. Тетрархът бе сигурен, че тя ще го изпусне.
Но Гирил не бе станала матриарх случайно. Използвайки последните си сили, тя заби нокти по-дълбоко, издигна го от водата и бавно започна да набира височина.
Останалите лиринкси я заобиколиха в пърхаща, сферична черупка, която я защитаваше от вятъра и ѝ позволи да преодолее последната левга, деляща ги от Мелдорин. Над една платформа от жълтеникава крайбрежна скала Гирил прибра ноктите си и пусна Гилаелит. Той се отпусна тежко, капещ солена вода. Лек дъждец се стичаше по склоновете на тукашните хълмове. Посрещна ги прохладен климат, контрастиращ със задухата на Талтид.
Проблясваща в тъмнокафяво и червено — цветове, които Гилаелит не бе в състояние да разтълкува — Гирил се настани до него. Той очакваше да последва сурово мъмрене, а вместо това водителката сведе глава, променяйки баграта си в прикрити цветове.
— Моля да ми простиш, тетрархо — дрезгаво каза Гирил и наклони глава към него. — Ти ме стресна, но това не ме оправдава. Правилата за пренасяне са свещени и аз не биваше да те изпускам при каквито и да е обстоятелства. Какво искаше да ми кажеш?
Гилаелит лежеше проснат върху влажната скала, прекалено втрещен и замаян, за да се възползва от предимството.
— Става дума за нещо изключително важно. Свързано е с експлозията на снизортската възлова точка.
Гирил наклони глава встрани, изучавайки го с очи, напомнящи течно злато.
— Продължи.
Той притисна пръсти към пулсиращите разкъсвания между ребрата си, молейки се ноктите ѝ да са били чисти.
— Знанията ми на геомант и проучванията, които съм провеждал, ми показват, че един възел не може просто да изчезне след избухването. — Тетрархът разясни как е стигнал до това заключение. — Трябва да се е образувал някакъв остатъчен материал, балансиращ изгубеното. Ако попадне в погрешните ръце, въпросният материал би представлявал огромна заплаха.
— Бъди така добър да се обосновеш, тетрархо.
Още преди приключването си Гилаелит разбра — по погледа ѝ и по цветовете, проблясващи по люспите ѝ — че тя е достигнала същото заключение. Той бе забравил впечатляващия ѝ интелект. Тъй като лиринксите се хранеха с човешко месо и се сражаваха предимно с голи ръце, много лесно беше човек да ги подцени и да започне да ги смята за диваци. Което би представлявало фатална грешка.
— Този остатъчен материал — каза Гирил — би представлявал мощно оръжие в ръцете на някой, който знае как да си послужи с него.
— Така смятам и аз — каза Гилаелит.
— И го искаш за себе си, разбира се.
— Не — излъга той. — Властта над другите никога не ме е привличала. Знанието и желанието да разбирам са най-големите ми страсти. Но не бих отказал възможността да изследвам материала.
— Тогава защо ми каза?
— Като проява на добра воля. За да разчистя част от дълга си.
И отново онзи птицеподобен поглед.
— Надяваш се, че аз ще ти осигуря онова, което не си в състояние да вземеш сам. А когато дългът бъде разчистен изцяло, какво ще искаш от мен, тетрархо?
— Свободата си. И пренасяне до място, където бих могъл да продължа работата си.
— Ще говорим за това след като търсачите ми се върнат.
Тя събра офицерите си и бързо заговори с тих глас. Като никога не използваше цветовото общуване. Останалите демонстрираха единствено слаби оттенъци на жълто или сиво. След няколко минути трима от най-силните се издигнаха от платформата и поеха обратно над морето, към Снизорт.