— Те отиват да установят истинността на това, което ми каза — рече Гирил. — Ние ще починем един час, после ще продължим към Оелил.
— Какво е Оелил? — попита Гилаелит.
— Наш град. Намира се на почти ден полет.
Тетрархът усети познатото стягане в гърдите, породено от паника. Щом тя го отведеше там, надали някога щеше да го освободи. Пленен като животинче в клетка, принуден да изпълнява прищевките на Гирил, в един момент Гилаелит щеше да полудее.
След като летяха през цялата облачна нощ и през по-голямата част от следващия ден, в дъждовната привечер те пристигнаха в Оелил. Гилаелит нямаше представа в коя част на Мелдорин се намират. Лиринксите му завързаха очите и го понесоха из проходите на подземен лабиринт, всечен направо в скалата. Тук беше топло, което се хареса на тетрарха — сковаващият вътрешностите му мраз още не се бе оттекъл.
В първата нощ от престоя си Гилаелит не можа да научи много. Узна единствено, че Оелил бива проветряван с помощта на огромни духала. На няколко пъти по време на пренасянето придружаващите го лиринкси се натъкваха на долитащия въздух, които изблици едва не изтръгнаха тетрарха от ръцете им. Лиринксите го оставиха в една топла стая, върху ниска скална платформа, която служеше за легло. Входът не се затваряше, тетрархът бе прекалено слаб, за да избяга.
Той се отпусна върху платформата, затвори очи и спа в продължение на цяло денонощие. Не се събуди дори когато целителите им се заеха с нараняванията му.
Гилаелит прекара в стаята си още два дни, неспособен да събере достатъчно сили, за да си повдигне главата. Срутването на тунела го бе наранило зле. Черният дроб го болеше, главата му все още пулсираше, бе получил сърцебиене и се чувстваше изключително слаб. В настоящото му състояние за него бе невъзможно да измине стотината крачки до тоалетната. А движението на отломките от пръсналия се жлъчен камък се оказа по-мъчително и от най-песимистичните му очаквания.
Никак не помагаше и фактът, че храната, която му даваха, представляваше мътна помия с цвета на гнили листа. Гилаелит протегна ръка към купата и потопи пръст. Храната се оказа със зеленчуков произход, но доста безвкусна, затова той блъсна купата настрана. Единствените зеленчуци, които обичаше, бяха притежаващите по-остър вкус: лук, всички разновидности на ряпата. През по-голямата част от живота си бе поглъщал деликатеси като охлюви, мариновани вътрешности… Небцето му копнееше за екзотични и натрапчиви вкусове. Но след като нямаше да получи нещо по-различно от тази печална каша…
Той протегна костеливи пръсти, загреба от зелено-кафявата субстанция и преглътна. Потискащата липса на вкус му напомни за противното детство. Заровените спомени избухнаха.
Неговата вярна дойка го бе отнесла от трупа на мъртвата му майка и се бе отправила в дълго пътуване, криейки се през деня. Гилаелит така и не бе научил кой е — и отдавна бе решил, че не иска да знае. Това само би породило още проблеми.
Тетрархът потръпна под разлива на някогашните спомени. Той бе раснал като болнаво дете, впоследствие изпитвало затруднения с ученето. Ако дойката му не се бе оказала изключително търпелива, и до днес той щеше да си е останал неграмотен. Но след като веднъж се бе научил да чете — и особено да смята — светът се бе разгърнал пред него.
Скоро след това бе настъпила най-голямата трагедия в живота му. Дойката му се бе разболяла и беше умряла, а Гилаелит се бе озовал в сиропиталище, където бе получавал обидни дажби безвкусна каша.
Той отново блъсна купата, разливайки част от съдържанието ѝ върху пода. В сиропиталището стомахът отново бе започнал да му създава проблеми. Бе престанал да се бунтува едва когато Гилаелит бе включил в менюто си екзотика от рода на охлюви, личинки и рибешки органи.
Изглеждащ извън хармонията на света, той бе принуден да се сражава упорито за всяка незначителна крачка напредък, макар в замяна да бе получавал единствено жестокост или безразличие. Странните му хранителни навици бяха подчертавали изолираността му от останалите и го бяха превърнали в обект на презрение и подигравки. Пълният самоконтрол бе представлявал единствен начин за понасяне на постоянния тормоз. Принуден да овладее чувствата и емоциите си, с течение на времето Гилаелит бе разпрострял този контрол върху всички около себе си, а впоследствие и върху всичко.
По-късно този непоклатим контрол му бе позволил да натрупа огромно богатство. А огромното богатство от своя страна му бе позволило да се оттегли в място, което Гилаелит бе могъл да контролира изцяло. Бе построил Нириандиол, за да притежава своя собствена сфера на влияние. Но по-късно бе установил, че пълният контрол е невъзможен без пълното разбиране на света. И решеният да преодолява всички препятствия тетрарх бе пристъпил именно към това: да узнае защо светът е такъв, какъвто е. Така в живота му се бе появила цел.